Втора младост, която не исках: Историята на една майка между любовта и умората
„Мамо, няма къде да отида. Моля те, не ме гони.“
Гласът на Мария трепереше, докато стоеше на прага с малката Елица на ръце. Беше късен октомврийски следобед, а аз се прибирах от работа, мечтаейки за тишина, чаша чай и любимата си книга. Вместо това, вратата се отвори към миналото ми – към тревогите, които мислех, че съм оставила зад себе си.
„Мария, какво се е случило?“ – попитах тихо, макар че вече усещах как гневът и страхът се борят в мен.
„Петър… пак започна. Не мога повече. Той…“ – тя не довърши. Само сведе глава и прегърна по-силно детето.
Поканих ги вътре. Въздухът в кухнята стана тежък. Седнахме една срещу друга, а Елица заспа в скута ѝ. В този миг разбрах: свободата, за която мечтаех, се изпари. На нейно място дойде старата болка – да бъда опора, когато самата аз едва се държа.
Преди години, когато Мария замина за София с Петър, мислех, че най-накрая ще мога да живея за себе си. Бях на 45 – възраст, в която приятелките ми започваха да пътуват, да ходят на театър, да се радват на живота. Аз също имах планове: да уча испански, да отида на море сама, да се запиша на танци. Но сега всичко това изглеждаше като далечна мечта.
Първите дни след завръщането им бяха като буря. Мария плачеше нощем, а през деня се опитваше да бъде силна за Елица. Аз се въртях между работа и домакинство – готвех, чистех, перях дрехи на две жени и едно дете. Вечер лягах изтощена и се питах: „Докога ще издържа?“
Една вечер не издържах.
„Мария, не мога повече така! Не съм вече млада! Имам нужда от малко спокойствие!“, извиках аз, а гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.
Тя ме погледна с насълзени очи:
„Мамо, мислиш ли, че аз го искам? Мислиш ли, че ми е лесно? Ако имах избор…“
Замълчахме. В този момент осъзнах колко сме уморени и двете – всяка по свой начин. Тя – от разбитите си мечти и страха за бъдещето; аз – от тежестта на отговорността и неизпълнените си желания.
С времето започнахме да се караме за дреболии: кой ще измие чиниите, защо Елица плаче посред нощ, кой ще плати сметките. Всяка дума беше като игла – малка болка, която се натрупваше ден след ден.
Една сутрин намерих Мария в кухнята с чаша кафе и празен поглед.
„Мамо… мислиш ли някога ще бъда щастлива?“, прошепна тя.
Не знаех какво да ѝ кажа. Аз самата не бях сигурна дали знам как изглежда щастието вече.
Започнах да забелязвам промени у себе си – станах по-нервна, по-затворена. Приятелките ми звъняха все по-рядко; някои ми казваха: „Ти си герой!“, други – „Защо не я изгониш?“. Но как да изгониш собственото си дете?
Един ден Елица падна и си удари коляното. Докато я утешавах и ѝ лепях лепенка с Мечо Пух, усетих как ме прегръща с малките си ръчички.
„Бабо, обичам те!“, каза тя с най-чистия глас на света.
Сълзи напълниха очите ми. В този миг разбрах – колкото и да съм уморена, колкото и да съм ядосана на съдбата си, тази малка ръчичка е моята сила.
Започнах да говоря с Мария по-честно. Разказвах ѝ за страховете си – че остарявам сама, че ме е страх от болести, че понякога завиждам на жените с лек живот. Тя също започна да споделя – за болката от раздялата с Петър, за вината пред Елица.
Понякога вечер сядаме трите на балкона с чай и гледаме светлините на града. Мълчим или говорим за глупости. Но вече знам – не съм сама.
Животът ми не е този, който исках. Но може би е този, който трябваше да имам.
Понякога се питам: Ако можех да избера отново – бих ли избрала себе си или тях? Има ли майка в България, която може честно да отговори на този въпрос?