Моят апартамент, техните очаквания: Когато семейството прекрачи границата

— Мария, моля те, не ме карай да избирам между теб и брат ти! — гласът на майка ми трепереше по телефона, а аз усещах как гърлото ми се свива. Стоях в средата на хола си, с поглед вперен в стената, докато думите ѝ кънтяха в главата ми. Беше късен следобед, навън валеше дъжд, а аз се чувствах по-самотна от всякога.

— Мамо, това е моят дом. Единственото нещо, което имам. Как можеш да искаш да го дам? — прошепнах аз, но тя вече плачеше.

— Петър и Десислава имат нужда от ново начало. Ти си сама, Мария. Млада си, ще си намериш друг апартамент. Те имат дете! — думите ѝ бяха като нож в гърдите ми.

В този момент си спомних всички онези години, в които работех на две места, за да изплатя този апартамент. Как всяка вечер се прибирах уморена, но щастлива, че тухла по тухла градя нещо свое. А сега? Сега трябваше да го подаря, защото така било „правилно“.

Петър никога не беше особено близък с мен. След като се ожени за Десислава, сякаш стана друг човек — студен, пресметлив. Десислава винаги гледаше на мен с онзи поглед — сякаш съм ѝ длъжна. Още от първия ден не скриваше разочарованието си, че аз съм наследила апартамента на баба ни.

— Мария, ти си егоистка! — изкрещя ми веднъж тя на семейна вечеря. — Мислиш само за себе си! А ние с Петър и малкия Крис какво да правим? Да живеем под наем цял живот ли?

— Не съм егоистка! Просто искам да имам свой дом! — отвърнах тогава, но никой не ме чу.

Седмици наред майка ми ме притискаше. Звънеше ми всеки ден, пращаше ми съобщения: „Помисли за брат си!“, „Ти нямаш семейство, те имат!“, „Баба ти би искала така!“.

Веднъж дори баща ми дойде до апартамента ми. Седна срещу мен на масата и ме гледаше дълго мълчаливо.

— Марийче, знам колко ти е трудно — каза тихо той. — Но понякога трябва да направим жертви за семейството.

— А кой ще направи жертва за мен? — попитах го аз с насълзени очи.

Той само въздъхна и сведе глава.

Вечерите ми станаха безсънни. Въртях се в леглото и мислех: ако им дам апартамента, ще остана без нищо. Ако не го направя — ще ме намразят завинаги. Къде е справедливостта?

Една неделя майка ми настоя да се видим всички заедно. Събрахме се у тях — аз, Петър, Десислава и родителите ни. Още с влизането усетих напрежението във въздуха.

— Мария, трябва да вземеш решение — започна Петър с онзи хладен тон. — Не можем повече да чакаме.

— Не мога да ви дам апартамента си — казах тихо, но твърдо.

Десислава избухна:

— Значи така! Всички сме ти чужди! Само ти си важна!

Майка ми започна да плаче:

— Защо ни наказваш така? Какво сме ти направили?

Погледнах ги един по един. В очите им видях само упрек и разочарование. Никой не виждаше мен — виждаха само апартамента.

— Не ви наказвам — казах с треперещ глас. — Просто защитавам себе си.

Последваха дни на мълчание. Никой не ми се обаждаше. Чувствах се като предателка. На работа едва се съсредоточавах. Колежката ми Ирина забеляза:

— Мария, какво става с теб? Изглеждаш ужасно.

Разказах ѝ всичко. Тя ме прегърна:

— Не си длъжна на никого! Това е твоят живот!

Думите ѝ ме стоплиха за първи път от седмици.

Мина месец. Една вечер майка ми дойде у дома без предупреждение. Седна на дивана и ме погледна уморено.

— Марийче… Съжалявам. Може би прекалихме. Просто исках всичко да е добре между вас с Петър…

Погледнах я през сълзи:

— Мамо, някога ще разберете ли колко боли, когато цялото семейство те гледа като банкомат?

Тя замълча дълго.

— Може би не сме били прави… Но знаеш ли колко е трудно да си майка?

Прегърнах я силно. За първи път от месеци почувствах облекчение.

С Петър и Десислава отношенията ни останаха студени. Но аз най-сетне разбрах: понякога трябва да поставиш граници, дори когато боли най-много.

Сега стоя до прозореца на своя апартамент и гледам към дъжда. Питам се: Колко струва едно семейство? И кога любовта към себе си става по-важна от всичко останало?