Между хляба и гордостта: Историята на една българска майка

– Още ли имате хляб, или вече сте на трохи? – гласът на майка ми пронизва тишината в кухнята, докато държа телефона с трепереща ръка. Поглеждам към масата – там стои последната половинка хляб, а до нея – буркан лютеница и няколко домата от градината на съседа. Сърцето ми се свива. Не знам какво да ѝ отговоря. Не искам да я лъжа, но не мога и да ѝ кажа истината – че понякога пропускам вечерята, за да има за Мишо.

Мишо е нашият свят. На осем години е, но светът му е различен – тих, изпълнен със странни ритуали и страхове. Аутизмът му изисква цялото ми внимание. Откакто го диагностицираха, напуснах работа. Мъжът ми, Петър, пое всичко – работи като шофьор на камион в една фирма за строителни материали. Заплатата стига едва-едва за сметките и храната. Понякога се връща късно, уморен, с мазни петна по дрехите и мирис на дизел. Но винаги намира сили да седне до Мишо, да му прочете приказка или просто да го прегърне.

Майка ми не разбира. За нея Петър е „некадърник“, защото не може да ни осигури „нормален живот“. За нея нормалният живот е като нейния – пенсия от Германия, апартамент в центъра на София, почивки в Банско. Когато идва на гости, носи скъпи торти и винаги гледа с презрение към нашите евтини чаши и изтъркан килим.

– Ако беше избрала друг мъж, сега нямаше да се мъчиш така – повтаря тя всеки път, когато останем насаме.

Понякога ми се иска да ѝ изкрещя: „Ти ли ще гледаш Мишо? Ти ли ще стоиш будна нощем, когато той плаче и не може да диша от страх?“ Но само стискам зъби и преглъщам сълзите си.

Петър усеща напрежението. Вечер, когато Мишо заспи, сядаме на балкона с по чаша чай.

– Не ѝ обръщай внимание – казва той тихо. – Знам, че ти е трудно. Но ще се справим. Заедно сме.

Понякога се чудя дали наистина ще се справим. В магазина вече ме гледат с подозрение – знаят, че купувам само най-евтиното. Веднъж касиерката ми прошепна: „Ако искате, мога да ви оставя малко хляб след затваряне.“ Почувствах се унизена, но и благодарна.

Съседите ни гледат с любопитство. Знаят за Мишо – виждат го как маха с ръце пред блока или как крещи, когато някой пусне силно музика. Една вечер чух как съседката отгоре казва на дъщеря си: „Не играй с онова момче, то не е като другите.“

Петър се ядоса:
– Какво им пречи детето? Да дойдат да видят какъв е всъщност!

Но никой не идва. Само майка ми идва – с упреци и сарказъм.

– Ако беше работила като мен, щеше да имаш всичко! Аз на твоята възраст вече имах две коли!

– Мамо – казвам ѝ тихо, – Мишо има нужда от мен. Не мога да го оставя сам.

– Глезиш го! Едно време такива деца ги пращаха в специални домове! – отсича тя.

В този момент усещам как нещо в мен се чупи. Не мога да повярвам, че майка ми мисли така за внука си.

Петър ме прегръща вечерта:
– Ти си най-силната жена, която познавам. Не позволявай на никого да ти казва обратното.

Но думите на майка ми кънтят в главата ми дни наред. Започвам да се съмнявам в себе си. Дали съм сбъркала? Дали трябваше да избера друг път?

Една сутрин Мишо идва при мен с рисунка – нарисувал е тримата ни: аз, Петър и той, хванати за ръце под дъжда.
– Мамо, това сме ние! – казва той и ме гледа с онези големи кафяви очи.

В този момент разбирам – това е моето семейство. Не е перфектно, но е истинско. И никой няма право да го съди.

Когато майка ми пак звънна и попита: „Още ли броите стотинките?“, този път ѝ отговорих спокойно:
– Да, броим ги. Но броим и усмивките си. А те са повече от твоите пари.

Затворих телефона и се почувствах свободна за първи път от години.

Понякога се питам: Колко струва щастието? И дали някой друг има право да ни казва колко струваме ние самите?