Когато се научих да казвам „не“: Лято на язовира и границите, които ме спасиха

– Иване, пак ли ще идват? – гласът на Димо прозвуча уморено, докато гледаше през прозореца към прашния път, по който се задаваше старият москвич на леля Мария.

Стиснах чашата с кафе толкова силно, че почти я счупих. – Не знам, Димо. Не знам вече какво да правя. – Гласът ми трепереше. Вече трета седмица бяхме на язовира, а спокойствието, за което мечтаехме, се беше изпарило още първия ден, когато братовчед ми Петър се появи с жена си и трите си деца. След него дойдоха леля Мария, чичо Кольо, после и сестра ми с цялата си компания от университета. Всеки ден някой друг звънеше на вратата или просто нахлуваше през двора с думите: „Ей, какво хубаво място сте си намерили! Само за една нощувка сме!“

– Трябва да им кажем – настоя Димо. – Не можем така. Това не е хотел.

Погледнах го с отчаяние. – Как да им кажа? Ще се обидят. Ще започнат приказки, че съм станала надменна, че не уважавам семейството…

Той въздъхна тежко и излезе навън да посрещне леля Мария. Аз останах вътре, стиснала чашата и сълзите си. В главата ми кънтяха думите на майка ми: „Семейството е всичко, Иване. За семейството трябва да се жертваш.“

Но колко още можех да се жертвам? Всяка сутрин ставах първа, за да приготвя закуска за десетина души. През деня чистех, готвех, перях чаршафи и слушах оплакванията на всички – кой не харесвал възглавниците, кой искал по-силно кафе, кой не можел да спи от жабите. Вечер, когато всички най-после заспиваха, излизах на терасата и гледах към водата. Мечтаех за тишина. За един ден само с Димо. За малко въздух.

Една вечер, докато миех чиниите след поредната шумна вечеря, сестра ми Мира влезе в кухнята.

– Иване, утре ще дойдат още двама приятели – каза тя между другото.

– Мира, не мога повече – прошепнах аз. – Не издържам.

Тя ме погледна учудено. – Какво ти става? Всички сме семейство! Не бъди егоистка.

Тези думи ме удариха като шамар. Егоистка? Аз ли? Аз, която не бях имала нито един спокоен ден от началото на лятото? Аз, която се раздавах за всички?

През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото до Димо и мислех за всичко – за майка ми, която винаги се раздаваше за всички и никога не се оплакваше; за баща ми, който мълчаливо понасяше всичко; за себе си – дали и аз щях да стана като тях?

На сутринта станах рано и излязох до водата. Слънцето тъкмо изгряваше над язовира. Вдишах дълбоко и усетих как нещо в мен се пречупва. Не можех повече така.

Върнах се в къщата и събрах всички в хола.

– Искам да ви кажа нещо – започнах с треперещ глас. Всички ме гледаха учудено.

– Тази къща не е хотел. Дойдохме тук с Димо, за да си починем. Обичам ви всички, но имам нужда от време само за себе си и за него. Моля ви, уважавайте това. От днес нататък няма да приемаме повече гости.

Настъпи тишина. Леля Мария първа наруши мълчанието:

– Ама как така? Ние сме ти семейство!

– Знам – казах тихо. – Но и аз съм човек.

Видях как сестра ми се намръщи, а братовчед ми Петър сви рамене. Димо ме хвана за ръката и ми стисна пръстите – знак на подкрепа.

– Ако някой се обиди – продължих аз – ще трябва да го приема. Но повече няма да жертвам себе си.

След този разговор някои си тръгнаха веднага, други останаха още ден-два, но вече беше различно. За първи път от години почувствах облекчение. Вечерта седнахме с Димо на терасата само двамата. Пихме вино и гледахме залеза над язовира.

– Гордея се с теб – каза той тихо.

– И аз със себе си – отвърнах му и усетих как сълзите ми текат по бузите от облекчение.

Това лято ме промени завинаги. Научих се да казвам „не“. Научих се да поставям граници и да защитавам себе си.

Понякога още чувам гласа на майка ми: „Семейството е всичко.“ Но вече знам – семейството започва от мен самата.

А вие? Колко често жертвате себе си в името на другите? И кога идва моментът да кажете „стига“?