Неочакваната визита на свекървата – история за прошката и семейните белези

– Пак ли ще идва тя? – гласът на съпруга ми Петър трепереше от раздразнение, докато гледаше през прозореца към улицата, където старата Лада на майка ми тъкмо паркираше. Сърцето ми се сви. Вече усещах как въздухът в апартамента ни се сгъстява, още преди да е прекрачила прага.

– Не мога да ѝ откажа, Петре. Знаеш, че е сама откакто татко почина… – опитах се да оправдая себе си, но думите ми увиснаха между нас като тежък облак.

Петър въздъхна и се отдръпна. – Само нека този път да не започва с упреците си. Не мога повече да слушам как не съм достатъчно добър за теб или как не гледаме децата както трябва.

Звънецът иззвъня остро. Майка ми – Станка – влезе с обичайната си енергия и веднага започна да раздава команди: „Сложи чайника, че ми е студено! Къде са децата? Защо пак е разхвърляно?“

Децата се скриха в стаята си. Петър се затвори в кухнята. Аз останах сама с майка ми в хола, където тя започна да разказва за болежките си, за съседката, която пак ѝ взела мястото за паркиране, и за това как никой не я разбира.

– Мамо, моля те… – прошепнах. – Може ли поне днес да не се караме?

Тя ме погледна с онзи нежен, но уморен поглед, който помнех от детството си. – Аз само искам най-доброто за теб, Мария. Но ти не ме слушаш. Оставила си всичко на Петър, а той…

– Стига! – прекъснах я рязко. – Не можеш всеки път да идваш тук и да ни казваш какво да правим! Това е моят дом, моето семейство!

Тишината беше тежка. Майка ми се сви на дивана и за първи път видях сълзи в очите ѝ.

– Знаеш ли колко ми е трудно? – прошепна тя. – Откакто баща ти го няма… аз съм сама. Ти си всичко, което имам.

Гневът ми се стопи. Спомних си всички онези години, когато тя работеше на две места, за да ме изучи. Как винаги беше строга, но справедлива. Как никога не показа слабост.

– Мамо… – седнах до нея и я прегърнах. За първи път от години.

Петър надникна от кухнята, видя ни така и се поколеба. После тихо каза:

– Госпожо Станке, искате ли чай?

Майка ми кимна и избърса сълзите си.

Вечерта премина необичайно спокойно. Говорихме за миналото, за детството ми в Пловдив, за това как съм мечтала да стана учителка, а тя винаги е настоявала да уча медицина. Смяхме се на стари снимки, децата излязоха от стаята си и донесоха рисунки за баба си.

Когато я изпращахме до колата ѝ, майка ми ме хвана за ръката:

– Прости ми, Мария. Понякога забравям, че вече си пораснала жена със свое семейство.

– И аз ти прощавам, мамо. Но трябва да се научим да говорим една с друга, без да се нараняваме.

Тя кимна и ме прегърна силно.

След като колата ѝ изчезна зад ъгъла, Петър ме прегърна през рамо:

– Мислиш ли, че ще се промени?

– Не знам – отвърнах честно. – Но знам, че аз мога да се променя. Да бъда по-търпелива. Да прощавам.

Седнахме на балкона и гледахме светлините на града.

Сега си мисля: Колко често допускаме старите рани да определят настоящето ни? Можем ли наистина да простим на родителите си за техните грешки – и ще ни простят ли те нашите?