Когато свекърва ми ме изгони: Историята на една софиянка за любовта, унижението и борбата за себе си

— Махай се оттук! — гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината като нож. Стоях на прага на хола, с чанта в ръка, а тя сочеше към вратата с треперещ пръст. — Не искам повече да те виждам в този дом!

Сърцето ми биеше лудо, а в гърлото ми заседна буца. Беше петък вечер, а съпругът ми, Петър, беше командировка във Варна. Досега винаги съм вярвала, че домът ни е крепост, но в този миг разбрах колко крехко е всичко. Мария никога не ме е харесвала — още от първия ден, когато Петър ме доведе у тях. Винаги намираше повод да ме уязви: „Ти не можеш да готвиш като майка ми“, „Петър заслужава по-добра жена“, „Ти само харчиш парите му“.

— Мария, моля те… — опитах се да запазя спокойствие. — Петър ще се върне утре. Може ли поне да изчакаме да говорим с него?

— Не ме интересува! — прекъсна ме тя. — Това е моят апартамент! Докато аз съм жива, ти тук няма да стъпиш!

Погледнах към снимката на стената — нашата сватба. Усмихнати, щастливи… А сега стоях сама, с унижение и болка в очите. Сълзите напираха, но се насилих да ги преглътна. Не исках да ѝ дам това удоволствие.

Излязох на стълбището, а вратата зад мен се затръшна с трясък. В ръката си стисках само портмонето и телефона. Нямаше къде да отида. Родителите ми живееха в Пловдив, а приятелките ми бяха заети със собствените си семейства. Седнах на стълбите и се разплаках — тихо, отчаяно, като дете.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Петър.

— Здравей, мила! Как си? — гласът му беше уморен, но топъл.

— Петре… — гласът ми трепереше. — Мама… изгони ме от вкъщи.

Настъпи тишина.

— Какво?! Защо? Къде си сега?

— На стълбите пред апартамента… Не знам какво да правя.

— Остани там! Тръгвам веднага! — каза той и затвори.

Чаках го цяла нощ. Седях на студените плочки, а мислите ми се блъскаха една в друга: „Как стигнах дотук? Защо позволих да ме унижават толкова време? Защо Петър никога не застана твърдо до мен?“

Когато най-сетне пристигна — към пет сутринта — очите му бяха зачервени от безсъние и тревога.

— Ели… — прегърна ме силно. — Съжалявам… Не трябваше да те оставям сама с нея.

— Не е твоя вината… — прошепнах. — Но не мога повече така.

Влязохме вътре. Мария ни чакаше в кухнята, с ръце на кръста.

— Петре, или тя, или аз! — извика тя още преди да сме казали нещо.

Петър замълча. Погледна ту мен, ту майка си. В този миг разбрах: той никога няма да избере между нас. Щеше да се опитва да угоди и на двете страни, докато аз се разкъсвам между любовта и самоуважението си.

След няколко дни си намерих стая под наем в „Люлин“. Малка, студена, но моя. Петър идваше при мен вечер след работа, носеше храна и цветя. Опитваше се да поправи нещата, но между нас вече имаше пропаст.

— Защо не можем просто да бъдем щастливи? — питах го една вечер.

— Мама е сама от години… Страхува се да не те загубя…

— А аз? Аз не съм ли важна? — сълзите ми пак напираха.

Той мълчеше. Знаех, че го боли, но не можеше да промени майка си.

С времето започнах да се променям. Намерих си нова работа като учителка по литература в едно училище наблизо. Започнах да излизам с колежки след работа, да ходя на театър и изложби. Постепенно болката отстъпи място на ново усещане за свобода.

Една вечер седях сама в стаята си и гледах през прозореца светлините на София. Помислих си: „Може би това е началото на нещо ново.“

Петър все по-рядко идваше. Виждах го уморен, раздвоен между две жени, които обича по различен начин. Един ден просто не дойде повече.

Минаха месеци. Научих се да живея сама. Да се радвам на малките неща: чаша кафе сутрин, книга преди сън, разходка в парка. Болката остана някъде дълбоко в мен, но вече не беше всичко.

Сега знам: понякога трябва да изгубиш всичко познато, за да намериш себе си. Да се научиш да казваш „не“ на унижението и „да“ на свободата.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли пак да избера Петър? Или щях по-рано да избера себе си? А вие как бихте постъпили?