Писмото, което разби живота ми: Когато майка ти поиска издръжка от теб

„Не мога да повярвам, че го правиш! След всичко, което преживяхме…“ – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си писмото. Мама, която не бях виждала от осем години, ми беше изпратила нотариално заверено писмо. В него не ме питаше как съм, не се извиняваше за годините на мълчание. Искаше издръжка. Пари. От мен – дъщеря ѝ, която тя сама беше изгонила от дома, когато бях на осемнайсет.

Седях на кухненската маса в малкия си апартамент в Люлин и гледах през прозореца към сивия блок отсреща. В главата ми се въртяха спомени – как мама крещеше, как чиниите хвърчаха по стените, как аз и брат ми Даниел се криехме в килера, докато тя се караше с баща ни. После той си тръгна и никога не се върна. Мама остана сама с нас и гневът ѝ стана още по-страшен. Когато навърших осемнайсет, просто ми каза: „Време е да си вървиш. Не мога повече.“

Оттогава не бяхме говорили. Аз учих, работих на две места, за да оцелея. Станах медицинска сестра и се опитвах да забравя всичко. Даниел замина за Германия и рядко се обаждаше. Майка ни остана сама в стария панелен апартамент в Надежда.

Сега тя искаше пари от мен. Законът бил на нейна страна – така пишеше адвокатката ѝ в писмото. „Като нейна дъщеря сте длъжна да ѝ осигурите издръжка, тъй като тя е болна и няма доходи.“

Затворих очи и си спомних последния ни разговор:
– Мамо, моля те… – прошепнах тогава.
– Не ме наричай майка! – изкрещя тя. – Ти си неблагодарница! Всичко съм дала за теб!

Сълзите ми потекоха по бузите. Сега трябваше да реша – да ѝ помогна ли, въпреки всичко? Или да защитя себе си и малкото спокойствие, което бях постигнала?

Обадих се на Даниел.
– Видя ли писмото? – попитах го.
– Да… – гласът му беше уморен. – Не знам какво да правим, Ива. Аз съм далече…
– Тя не ти ли писа?
– Само на теб. Знае, че ти си по-мека.

Замълчахме. Винаги аз бях тази, която прощаваше първа.

На следващия ден отидох при адвокатка – Мария Петрова, приятелка на колежка от болницата.
– Законът е ясен – каза тя. – Ако майка ви е болна и няма доходи, може да поиска издръжка от децата си. Но съдът ще прецени дали е морално справедливо.
– Морално? – засмях се горчиво. – Къде беше моралът, когато ме изгони на улицата?
– Това също има значение – кимна Мария. – Ще трябва да разкажете всичко пред съда.

Седмици наред не можех да спя. На работа бях разсеяна, пациентите усещаха напрежението ми.
– Добре ли си, Иве? – попита ме веднъж доктор Георгиев.
– Не… – признах си за първи път.

Вечерта седнах пред компютъра и написах писмо до мама:
„Мамо,
Не знам защо го правиш. Знам, че ти е трудно. Но аз също страдах много заради теб. Не мога просто да забравя всичко…“

Не го изпратих.

Дойде денят на делото. В съдебната зала миришеше на прах и отчаяние. Мама седеше срещу мен – по-слаба, с побеляла коса, но очите ѝ все така студени.
– Госпожо Иванова – обърна се съдията към нея, – защо не сте поддържали контакт с дъщеря си?
– Тя ме изостави! – извика мама.
– Не е вярно! – прекъснах я аз. – Ти ме изгони!

Гласът ми трепереше, но не се отказах:
– Аз сама се борих за всичко! Работех нощни смени, учех… Никога не съм получила помощ от нея! Как сега очаква да ѝ дам пари?

Мама ме изгледа с омраза:
– Майката винаги е майка! Децата са длъжни!

Съдията въздъхна:
– Законът казва едно, но животът е друго… Ще взема решение след седмица.

Излязох от залата със свито сърце. По улицата хората бързаха към домовете си, а аз се чувствах по-самотна от всякога.

След седмица получих решението: трябваше да ѝ плащам минимална издръжка. Съдът призна вината ѝ, но законът беше по-силен от болката ми.

Пратих първия превод със сълзи в очите.

Дали някога ще мога да простя? Или цял живот ще плащам за греховете на другите?

Кажете ми – дължим ли всичко на родителите си, дори когато те са ни наранили най-много?