„Този дом не е за тях” – Когато семейството се настани неканено завинаги

– Не може така, Мария! Това е нашият дом, а не хотел! – гласът ми трепереше, докато гледах Димитър право в очите. Беше късен петък вечер, децата вече спяха, а в хола се носеше тежката тишина на неизказаните думи. От кухнята се чуваше как свекърва ми, леля Станка, подреждаше буркани с компоти по рафтовете, сякаш вече й принадлежаха.

Димитър въздъхна и избягна погледа ми. – Мамо и тате нямат къде да отидат. Знаеш какво стана с апартамента им… Не можем да ги оставим на улицата.

– Но никой не ме попита! – прошепнах. – Купихме тази къща за нас, за децата. Исках спокойствие, а сега… Сега се чувствам като гостенка в собствения си дом.

Той замълча. Знаех, че го боли, но и аз боледувах. От месеци усещах как стените се стесняват около мен. Свекърът ми, бай Иван, всеки ден ми правеше забележки – „Марийче, така не се пържи кюфтето“, „Марийче, децата трябва да са по-облечени“, „Марийче, защо не си поляла цветята?“.

Преди година животът ни беше друг. Всяка неделя закусвахме на двора, слушахме песента на косовете и се смеехме на глупавите шеги на Димитър. Децата тичаха боси по тревата, а аз мечтаех за още такива утрини. Но после апартаментът на свекърите изгоря при пожар. Всички бяха живи, но останаха без покрив. Приютихме ги временно – или поне така си мислех.

– Марийче, донеси ми чая! – провикна се леля Станка от кухнята.

Стиснах зъби и отидох. Тя седеше на масата с кръстосани ръце и ме гледаше изпитателно.

– Не си сложила захар – каза строго.

– Не знаех, че обичате сладко – отвърнах тихо.

– След толкова години още ли не знаеш? – въздъхна тя театрално.

Понякога имах чувството, че нарочно ме дразни. Вечерно време обсъждаше с Димитър как трябва да възпитаваме децата. Сутринта ми местеше дрехите в гардероба. А бай Иван всяка неделя канеше свои приятели на ракия и салата в двора, без да пита дали имам други планове.

Една вечер не издържах. Седнах до Димитър и му казах:

– Или те си тръгват, или аз.

Той ме погледна ужасено:

– Не можеш да ми поставяш такъв ултиматум! Това са родителите ми!

– А аз? Аз коя съм? Само домакинята ли?

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках децата да ме видят разплакана. Но те усещаха всичко. Малката Ива започна да заеква. Петърчо се затвори в себе си и все по-често стоеше сам в стаята си.

Една сутрин намерих Ива да плаче в банята.

– Мамо, кога баба и дядо ще си отидат? – попита тя с треперещ глас.

Прегърнах я силно и й обещах, че всичко ще се оправи. Но не вярвах в думите си.

Веднъж опитах да говоря със свекърва ми насаме:

– Лельо Станке, може би е време да потърсите друго място… Знам, че ви е трудно, но тук вече няма място за всички ни.

Тя ме изгледа студено:

– Това е домът на сина ми. Ти си само жената до него. Ако не ти харесва – върви си!

Тогава разбрах – за нея аз бях чужда в собствения си дом.

Минаха месеци. Напрежението растеше. Димитър се затвори в себе си, работеше до късно и избягваше разговорите. Аз се чувствах като призрак – невидима, безгласна, изтрита от собствения си живот.

Една вечер чух как свекърва ми говори по телефона:

– Мария няма никакво уважение към нас! Ако беше моя снаха… Ох, Димитре, каква жена си избра…

Сълзите потекоха сами. Излязох на двора и се разплаках под звездите. Защо трябваше да жертвам всичко? Защо никой не виждаше болката ми?

На следващия ден събрах смелост и казах на Димитър:

– Ако ти не можеш да защитиш нашето семейство, ще го направя аз. Утре ще говоря с адвокат.

Той ме изгледа като ударен:

– Ще ни разделиш заради това?

– Не аз разделям семейството ни – казах тихо. – А липсата на граници го прави.

Последваха тежки дни. Свекърите ме гледаха като враг. Децата усещаха напрежението във въздуха като буря преди градушка.

Но аз устоях. Защото разбрах: ако не защитя себе си и децата си сега, никога няма да имаме истински дом.

Сега ви питам: Колко може да понесе човек в името на семейството? Кога компромисът става предателство към самия себе си?