Живот на ориз: Когато инатът става по-важен от любовта
– Пак ли си купила толкова много неща? – гласът на Димитър проряза тишината в кухнята, докато разопаковах торбите от магазина. – Защо ти трябват тези скъпи сирена и плодове? Нали ти казах, че трябва да пестим!
Стиснах зъби. Беше вторник вечер, а навън валеше ситен дъжд, който сякаш подчертаваше напрежението между нас. Децата се бяха скрили в стаите си, усещайки бурята, която се задаваше. Вече няколко месеца парите не стигаха, а Димитър беше станал още по-строг с бюджета. Но този път чашата преля.
– Не може да се живее само на ориз и картофи! – отвърнах ядосано. – Децата имат нужда от витамини, а аз не съм робот!
Той ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна.
– Ако беше малко по-разумна, щяхме да изкараме месеца само с един чувал ориз! – изсъска той.
Тогава нещо в мен се пречупи. Може би беше умората, може би натрупаната обида от всички онези вечери, в които броях стотинките, докато той гледаше телевизия. Реших да му покажа какво е да живееш само на ориз.
На следващата сутрин го посрещнах с усмивка и купичка сварен ориз.
– Ето, Димитре. Само ориз за теб – както пожела.
Той ме изгледа невярващо, но не каза нищо. Мислеше си, че ще се предам след ден-два. Но аз бях твърдо решена.
Първата седмица мина в мълчание. Димитър ядеше ориза си безмълвно, а аз приготвях на децата и себе си обичайните ястия – макар и по-скромни. Вечер той се прибираше все по-късно, избягваше разговорите и дори телевизорът не можеше да заглуши тишината между нас.
Втората седмица започнаха оплакванията.
– Не мога повече! Стомахът ми е като камък! – изкрещя една вечер, хвърляйки чинията в мивката.
– Така е, когато човек мисли само за пари, а не за хората около себе си – отвърнах студено.
Децата усещаха напрежението. Малката Мария започна да плаче нощем, а синът ни Георги се затвори в себе си. Майка ми ми звънна притеснена:
– Какво става у вас? Георги каза, че баща му яде само ориз…
– Всичко е наред, мамо – излъгах. – Просто малко спорим за парите.
Но нищо не беше наред. Вече не можех да спя спокойно. Виждах как инатът ми разяжда семейството ни отвътре.
Третата седмица Димитър започна да отслабва видимо. Очите му потъмняха, а ръцете му трепереха сутрин. Един ден го намерих седнал на масата, с глава върху ръцете си.
– Стига вече… – прошепна той. – Не издържам…
Сърцето ми се сви. За миг си представих какво би било, ако го загубя. Ако децата останат без баща си заради моя инат.
Седнах до него и го прегърнах. За първи път от много време насам.
– Прости ми… Просто исках да разбереш какво е…
Той ме погледна с уморени очи.
– Разбрах… Но на каква цена?
Последната седмица опитах да върна нещата към нормалното. Готвех любимите му ястия – мусака, пълнени чушки, дори купих малко луканка от пазара. Но нещо вече беше счупено между нас. Децата бяха дистанцирани, а Димитър все още гледаше през мен.
Една вечер седнахме всички заедно на масата. Опитах се да започна разговор:
– Може би трябва да говорим повече… Да решаваме заедно какво да купуваме…
Димитър кимна мълчаливо. Мария се усмихна плахо, а Георги просто продължи да бута храната си с вилицата.
Сега, когато всичко това е зад гърба ми, често се питам: Наистина ли си струваше? Дали моето отмъщение ни направи по-силни или просто ни отчужди още повече?
Понякога нощем лежа будна и се чудя: Колко струва едно семейство? И кога инатът става по-важен от любовта?