„Дъще, защо оставаш с него? Все още не е късно да си тръгнеш“

Преди петнадесет години г-жа Иванова не можеше да бъде по-щастлива от избора на дъщеря си Елена за партньор. Елена винаги е била гордостта на майка си, ярка и амбициозна млада жена, която току-що беше завършила право. Когато Елена представи приятеля си, Иван, на семейството, г-жа Иванова беше на седмото небе. Иван беше талантлив музикант, свирещ китара в местна група, която набираше популярност. Той беше чаровен, добросърдечен и изглеждаше, че обожава Елена.

„Той е истинско съкровище!“ казваше г-жа Иванова на приятелките си на кафе. „Има толкова добро сърце и е толкова талантлив. Толкова се радвам, че Елена намери някой, който я цени.“

Връзката на Елена и Иван разцъфтя бързо. Те заживяха заедно и Елена подкрепяше мечтите на Иван да пробие в музикалната индустрия, докато тя работеше неуморно в престижна адвокатска кантора. Те бяха перфектната двойка, или поне така изглеждаше.

С годините нещата започнаха да се променят. Групата на Иван се бореше да пробие и финансовото напрежение започна да се отразява. Елена вече беше основният източник на доходи, работейки дълги часове, за да ги издържа и двамата. Иван, някога пълен с мечти и амбиции, стана все по-отчаян и затворен в себе си.

Г-жа Иванова забеляза промяната в дъщеря си. Елена изглеждаше уморена през цялото време, искрата в очите ѝ беше угаснала под тежестта на отговорността. Опита се да говори с Елена за това, но тя винаги го отхвърляше, настоявайки, че всичко е наред.

„Мамо, Иван просто има нужда от време,“ казваше Елена. „Той преминава през труден период.“

Но г-жа Иванова не беше убедена. Тя виждаше колко много жертва Елена за Иван и това я тревожеше. Липсваше ѝ жизнената млада жена, която някога беше толкова пълна с живот и амбиция.

Една вечер, докато седяха заедно на верандата, г-жа Иванова реши да изрази своите притеснения.

„Елена, скъпа,“ започна тя нежно, „знам, че обичаш Иван, но не мога да не се тревожа за теб. Работиш толкова усилено, а той не изглежда да допринася достатъчно.“

Елена въздъхна, гледайки към залеза. „Знам, мамо. Но го обичам. Не мога просто да го оставя, когато е в труден момент.“

„Ами ти?“ настоя г-жа Иванова. „Жертвала си толкова много за него. Кариерата си, щастието си… Това ли наистина искаш?“

Елена не отговори веднага. Знаеше, че майка ѝ е права, но мисълта да остави Иван се чувстваше като отказ от всичко, което бяха изградили заедно.

С минаването на месеците нещата само се влошиха. Пиенето на Иван стана по-често и темпераментът му избухваше по-често от обикновено. Елена се чувстваше като ходеща по яйца около него, опитвайки се да избегне нов спор.

Една нощ след особено разгорещен спор Елена се озова сама в спалнята им със сълзи по лицето. Осъзна, че е загубила себе си някъде по пътя, затрупана под тежестта на опитите да задържи всичко заедно.

Думите на г-жа Иванова отекнаха в ума ѝ: „Това ли наистина искаш?“

Елена знаеше, че трябва да направи избор. Не беше лесно, но най-накрая разбра, че оставането с Иван не помага нито на него, нито на нея. Време беше да си тръгне и да намери себе си отново.

На следващата сутрин с тежко сърце, но с новооткрита решителност Елена събра багажа си и напусна апартамента, който бе споделяла с Иван толкова години. Това не беше краят, който бе очаквала когато се влюбиха за първи път, но беше началото на нова глава за нея.