Страх за бъдещето на сина ми: Наследството, което разкъса семейството ми

„Това не е честно!“, изкрещях, докато Георги затръшна вратата на хола. Сълзите ми вече се стичаха по бузите, а ръцете ми трепереха. „Не можеш просто да решаваш какво ще правим с парите, без дори да ме попиташ!“

Георги се обърна рязко, очите му бяха пълни с гняв и неразбиране. „Това са пари за семейството! Защо винаги трябва да мислиш само за себе си, Мария?“

В този момент се почувствах по-самотна от всякога. В стаята беше тихо, само часовникът тиктакаше нервно на стената. Погледнах към снимката на сина ни, Даниел, който спеше в другата стая. Той беше само на осем години – невинен, усмихнат, с очи като моите. Всичко, което правех, беше за него.

Наследството дойде неочаквано – леля ми от Пловдив почина и остави всичко на мен. 250 000 лева. Когато казах на Георги, очите му светнаха. Започна да говори за ремонт на апартамента – този апартамент, който всъщност е на майка му и баща му. „Ще направим детска стая за Даниел, ще обновим кухнята, ще сложим нова баня…“

Но аз знаех истината – този дом никога няма да бъде наш. След смъртта на свекърва ми и свекър ми, апартаментът ще се дели между Георги и сестра му Силвия. А тя вече беше казала, че няма да се откаже от своя дял.

„Георги, ти имаш още две деца от първия си брак. Какво ще стане с Даниел? Ако похарчим всичко тук, а после ни изгонят?“, попитах тихо.

Той въздъхна тежко. „Стига с тези глупости! Децата ми са големи вече – Виктор е в Германия, а Ива си има семейство. Това е нашият дом!“

Но аз не можех да се успокоя. Знаех какво е да останеш без нищо – родителите ми се разведоха, когато бях малка, и майка ми едва ни издържаше. Не исках същото за Даниел.

Седмици наред Георги настояваше да започнем ремонта. Сестра му Силвия идваше всеки уикенд и подхвърляше злобни забележки:

– Мария, ти май много си се загрижила за парите? Да не би да мислиш да ги скриеш някъде?

– Не е твоя работа какво ще правим с тях – отвръщах аз, но вътрешно се разпадах.

Една вечер чух Георги да говори по телефона с Виктор:

– Не се притеснявай, ще оправя всичко. Парите са у Мария, но ще ги вложим в апартамента. После ще видим какво ще стане…

Сърцето ми се сви. Значи той вече беше решил – без мен.

Започнах да търся информация – как мога да защитя наследството си? Оказа се, че ако вложа парите в чужд имот, после няма как да ги върна. А ако не ги вложа, Георги ще се ядоса още повече.

Майка ми ме подкрепяше:

– Марио, мисли за Даниел! Мъжете идват и си отиват, но детето ти е всичко!

Но аз обичах Георги. Или поне така си мислех…

Една сутрин той дойде при мен с планове за кухнята:

– Виждаш ли тази стена? Ще я съборим и ще направим отворена дневна! Ще е прекрасно!

– А ако Силвия реши да продаде своя дял? Къде ще живеем тогава?

– Тя няма да го направи! – отсече той.

Но аз не вярвах.

Започнахме да се караме все по-често. Даниел усещаше напрежението и започна да се затваря в себе си.

Една вечер го намерих да плаче в леглото си.

– Мамо, ти и тате ще се разведете ли?

Сърцето ми се разби на хиляди парчета.

– Не, миличък… Просто понякога възрастните спорят…

Но аз вече знаех – ако не взема решение сега, ще изгубя всичко.

Отидох при адвокат. Той ми каза ясно:

– Ако искате парите да останат за вашия син, трябва да ги вложите в нещо на негово име или поне във ваше име. Иначе рискувате всичко.

Когато казах това на Георги, той избухна:

– Значи не вярваш в мен? Мислиш само за себе си!

– Мисля за Даниел! – извиках аз през сълзи.

Тогава той ме удари с думите:

– Ако не вложиш парите тук, може би нямаме какво повече да правим заедно…

Стоях дълго пред прозореца онази нощ. София беше тиха и студена. Виждах светлините на съседните блокове и си мислех: колко ли жени като мен стоят така и се чудят дали са направили правилния избор?

На следващия ден взех решение – купих малък апартамент на името на Даниел. Георги не ми проговори седмици наред. Силвия ме гледаше като враг.

Но когато видях усмивката на сина си в новия му дом, разбрах – направих правилното нещо.

Сега често се питам: Колко струва спокойствието на едно дете? И защо толкова често жените трябва сами да пазят бъдещето на децата си? Как бихте постъпили вие?