Битката за дядовата къща: Истината за наследството и предателството в нашето семейство
– Не може да бъде! – гласът ми се разнесе из малката кухня, докато държах в ръцете си пожълтелия лист хартия. Майка ми, Елена, стоеше срещу мен с празен поглед, а сълзите ѝ се стичаха по бузите. Беше тихо, прекалено тихо за нашата къща, в която до вчера още звучеше смехът на дядо Стефан.
– Какво ще правим сега, Мария? – прошепна тя, сякаш се страхуваше да не я чуе някой от съседите.
От години се грижехме за дядо. След като получи инсулт, аз напуснах работата си в Пловдив и се върнах в родното село край Карлово. Всеки ден сменях превръзки, готвех му любимата леща, слушах историите му за младостта и войната. Братовчедите ми – Петър и Даниела – идваха само по Великден и Коледа, носеха по някоя торта и си тръгваха бързо, за да не изпуснат автобуса обратно към София.
Но сега, когато дядо си отиде, всичко се преобърна. Адвокатът на семейството – чичо Кольо, стар приятел на дядо – ни събра в хола. Миришеше на восък и стари книги. Всички бяхме там: аз, майка ми, леля Цвета (майката на Петър и Даниела), самите те – с костюми и скъпи чанти, които не пасваха на селската обстановка.
– Завещанието е ясно – започна чичо Кольо с дрезгав глас. – Къщата и земята преминават изцяло във владение на Петър и Даниела.
Почувствах как кръвта ми замръзва. Майка ми се хвана за сърцето. Леля Цвета се усмихна едва забележимо, а Петър ме изгледа със съжаление:
– Мария, сигурно е станала някаква грешка…
– Не е грешка – прекъснах го. – Грижих се за него всеки ден! Къде бяхте вие, когато не можеше да стане от леглото?
Даниела сви рамене:
– Така е решил дядо. Може би е искал да ни даде шанс да започнем нещо ново…
Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да им дам това удоволствие.
След погребението къщата опустя. Майка ми не спираше да повтаря:
– Защо го направи, Мария? Защо не остави поне една стая за теб?
Не знаех какво да ѝ кажа. Всяка вечер гледах снимките на дядо – усмихнат до лозето или седнал на пейката пред портата. Спомнях си как ме учеше да садя домати и как ми разказваше за първата си любов.
Една вечер Петър дойде при мен. Беше късно, вятърът блъскаше прозорците.
– Мария, знам че ти е тежко… Но ако искаш, може да останеш тук още малко. Докато си намериш нещо друго.
Погледнах го право в очите:
– Не ми трябва подаяние. Не разбирате ли? Тази къща беше моят дом! Аз я поддържах жива…
Той въздъхна:
– Не сме искали да те нараним. Просто така се случи…
– Не се случва просто така! – извиках. – Това е предателство!
На следващия ден започнаха да идват брокери. Оглеждаха стаите, двора, плевнята. Чувах как обсъждат цената на декар земя, сякаш говореха за картофи на пазара.
Майка ми се разболя от мъка. Започна да губи сили, а аз трябваше да я водя по лекари в Карлово. Пари нямахме – всичко беше вложено в грижите за дядо през последните години.
Една вечер седнах пред огледалото и се запитах: струваше ли си? Всички онези безсънни нощи, всички пропуснати възможности…
Леля Цвета ме срещна на площада:
– Марийче, животът е такъв. Всеки гледа себе си. Ти си добра душа, но понякога добрината не се възнаграждава.
Погледнах я с горчивина:
– А трябва ли да спрем да бъдем добри?
Тя замълча.
Скоро след това напуснах селото. Намерих работа като санитарка в болницата в Пловдив. Всеки ден виждах стари хора без семейства, самотни като дядо в последните му дни. Помагах им колкото можех – сменях чаршафи, носех чай, слушах историите им.
Понякога нощем сънувам къщата ни – старата череша пред прозореца, мириса на прясно изпечен хляб… Събуждам се с болка и гняв.
Петър и Даниела продадоха къщата на някакви хора от града. Вече никой не ме пита как съм или дали имам нужда от помощ.
Но аз все още вярвам в доброто. Вярвам, че някой ден ще има справедливост – ако не за мен, то поне за хора като мен.
Кажете ми: струва ли си да бъдеш добър в този свят? Или добротата е само за наивниците?