Сам на брега на язовир Искър: Цената на едно бащинско решение

— Ти сериозно ли, Иване? — гласът на Мария трепереше между гнева и отчаянието. — Ще ни оставиш ей така, точно сега?

Стоях до вратата с куфара в ръка, а децата — Петър и Ани — се държаха за крачола ми, сякаш можеха да ме спрат. В главата ми ехтеше новината от предния ден: повишение! Най-сетне! Всички години на безсънни нощи, на компромиси, на пропуснати рождени дни и семейни вечери… И сега, когато трябваше да празнуваме заедно, аз избрах да избягам. Не знам защо. Може би защото се чувствах задушен. Може би защото исках да докажа нещо на себе си. Или просто защото се страхувах от отговорността да бъда баща и съпруг.

— Само за няколко дни, Мария. Трябва да подредя мислите си. Не мога да дишам тук… — думите ми прозвучаха жалко дори в собствените ми уши.

Мария не каза нищо повече. Само ме изгледа с онзи поглед, който казваше всичко: „Пак ли?“

Пътят до язовир Искър беше дълъг и мълчалив. Радиото мърмореше някаква стара песен на Васил Найденов, а аз се чудех дали не правя най-голямата грешка в живота си. Когато стигнах до малката къща на брега, слънцето вече залязваше. Водата беше спокойна, почти нереална. Седнах на терасата с чаша ракия и се опитах да не мисля за празната стая зад мен.

Първата нощ беше най-тежка. Сънувах как Петър плаче, а Ани ме търси из къщата. Събудих се с усещането за вина, което не можех да отмия с никакъв алкохол или сън. На следващия ден се опитах да се разсея — разходки по брега, риболов, дори писах няколко имейла за работа. Но всяка тишина беше като шамар.

На третия ден телефонът звънна. Мария.

— Петър вдигна температура — каза тя тихо. — Не мога да го сваля вече трети час.

— Да дойда ли? — попитах автоматично.

— Не знам, Иване. Ти реши. — В гласа ѝ нямаше упрек, само умора.

Затворих телефона и се загледах във водата. Какво правех тук? Какво търсех? Свобода? От какво? От хората, които обичам най-много?

Вечерта седнах до огъня пред къщата. Вятърът носеше мирис на бор и спомени от детството ми в Пловдив — когато баща ми също често изчезваше „за малко“, а майка ми стоеше сама с мен и сестра ми. Тогава си обещах, че никога няма да бъда като него.

— Защо го правиш, Иване? — прошепнах на себе си.

На четвъртия ден Мария не ми се обади. Аз също не посмях да ѝ звънна. Чувствах се като призрак в собствения си живот. Вечерта получих съобщение от сестра ми:

„Мария е в болницата с Петър. Ако ти пука, върни се.“

Светът ми се срина. Хвърлих всичко в колата и карах като обезумял обратно към София. В болницата Мария седеше до леглото на Петър, а Ани спеше в скута ѝ. Когато ме видя, очите ѝ се напълниха със сълзи — не от радост, а от изтощение.

— Защо те няма, когато най-много те трябвам? — прошепна тя.

Не знаех какво да кажа. Само хванах ръката ѝ и останах до нея цяла нощ.

Петър се оправи след няколко дни, но между мен и Мария остана пропаст. Опитвах се да я запълня с подаръци за децата, с обещания за повече време заедно, но тя вече не вярваше толкова лесно.

Една вечер седнахме на балкона, гледайки светлините на града.

— Иване, ти избра себе си пред нас — каза тя тихо. — Може би всички понякога имаме нужда от бягство… Но семейството не е хотел, в който идваш и си тръгваш, когато ти е удобно.

Думите ѝ боляха повече от всичко друго.

Минаха месеци. Научих се да питам как са другите преди да мисля само за себе си. Научих се да ценя малките моменти: смеха на Ани сутрин, когато я гъделичкам; гордостта в очите на Петър, когато му помогна с домашното; тишината между мен и Мария, която вече не беше празна, а пълна с разбиране.

Понякога още усещам желание да избягам — към язовира, към свободата… Но вече знам: истинската свобода е да бъдеш там, където си нужен най-много.

Питам се: Колко често избираме себе си пред хората, които обичаме? И струва ли си тази цена?