Синът ми се ожени за жена с дете: Пътят към новото ни семейство

– Не мога да повярвам, че го правиш, Мартине! – гласът ми трепереше, докато гледах сина си право в очите. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките на Люлин, а в кухнята ни се носеше тежка тишина. Мъжът ми, Иван, седеше до мен, стискайки чашата с чай така, че кокалчетата му побеляха.

– Мамо, обичам я. И детето й също. Не искам да живея без тях – каза Мартин тихо, но твърдо.

Сърцето ми се сви. Винаги съм си представяла, че ще имам снаха, която ще приема като дъщеря. Но не такава – не жена с минало, с дете от друг мъж. В главата ми се въртяха мисли: „Какво ще кажат съседите? Как ще го приеме родата? Ами ако детето никога не ме нарече баба?“

– Мартине, ти си млад. Имаш бъдеще. Защо трябва да носиш чужд товар? – прошепнах аз, а сълзите вече пареха очите ми.

– Това не е товар, мамо. Това е любов – отвърна той и стана от масата.

След този разговор дни наред не можех да спя. Иван беше по-мълчалив от обикновено. Вечер гледахме телевизия без да си говорим. Той само въздъхваше тежко и понякога ме поглеждаше с онзи поглед, който казваше: „Остави го да бъде щастлив.“

Първата среща с Елица и малкия Петър беше неловка. Поканих ги на обяд у нас. Приготвих мусака и салата шопска – знаех, че това са любимите на Мартин. Когато вратата се отвори и видях Елица – млада жена с уморени очи и топла усмивка – нещо в мен се размекна. Петър беше на пет години, държеше я здраво за ръката и ме гледаше подозрително.

– Здравейте – каза Елица тихо. – Благодаря за поканата.

– Заповядайте – отвърнах аз, опитвайки се да звуча приветливо.

Обядът мина в напрегнато мълчание. Петър не искаше да яде нищо освен хляб и кисело мляко. Мартин се опитваше да разведри атмосферата, но Иван само кимаше от време на време.

След като си тръгнаха, Иван каза:
– Видя ли? Не е толкова страшно. Детето е добро.

– Да, ама не е наше – отвърнах аз и се разплаках.

Минаха седмици. Мартин се премести при Елица и Петър в техния двустаен апартамент в Надежда. Рядко ни посещаваха. Аз се чувствах изоставена – сякаш съм загубила сина си завинаги.

Една вечер телефонът звънна. Беше Мартин:
– Мамо, Елица е болна. Не мога да взема отпуска утре. Можеш ли да гледаш Петър?

Сърцето ми подскочи от страх и вълнение едновременно.
– Разбира се – казах след кратко колебание.

На следващия ден Петър стоеше на прага ни с раничка на гърба и огромни очи.
– Здравей, бабо – каза плахо.

Тези думи ме разтопиха. Прекарахме деня заедно – рисувахме, гледахме „Лека нощ, деца“, разказвах му приказки за Хитър Петър. На обяд той поиска още мусака и ме попита дали мога да му покажа как се прави баница.

Когато Мартин дойде да го вземе вечерта, Петър не искаше да си тръгва.
– Може ли пак да дойда? – попита той.

Тази вечер плаках от радост. За първи път почувствах, че може би има място за мен в живота на това дете.

С времето започнахме да се виждаме по-често. Елица беше благодарна за помощта ми и често ми звънеше за съвети – как да свали температурата на Петър, какво да му готви, когато е болен. Постепенно между нас се зароди доверие.

Една вечер седяхме двете на терасата им с чаша чай.
– Знам, че не беше лесно за вас – каза Елица тихо. – Благодаря ви, че приехте мен и Петър.

– Истината е, че много се страхувах – признах аз. – Но виждам колко щастлив е Мартин с вас. И аз съм щастлива, когато виждам Петър да се смее.

Скоро след това Мартин и Елица решиха да сключат брак. Сватбата беше скромна – само най-близките роднини в малък ресторант в Банкя. Петър носеше пръстените и гордо ме нарече „бабо“ пред всички гости.

Роднините първоначално шушукаха зад гърба ни:
– Как може синът й да вземе жена с дете?
– Ами ако истинският баща се появи?

Но с времето всички видяха колко силна е връзката между Мартин и Петър. Иван започна да води малкия на риболов до Искъра, а аз го учех на български народни песни.

Един ден Петър ме попита:
– Бабо, ти винаги ли ще бъдеш моя баба?

Прегърнах го силно и му прошепнах:
– Винаги, миличък.

Днес семейството ни е по-сплотено от всякога. На празници сме всички заедно – смеем се, спорим кой прави най-хубавата баница и кой знае най-много анекдоти от детството на Мартин. Понякога си мисля колко много съм се страхувала от промяната и колко много съм спечелила благодарение на нея.

Питам се: Колко често позволяваме на предразсъдъците си да ни лишат от щастието? А вие бихте ли приели чуждо дете като свое?