Не съм просто един адрес: История за софийски апартамент, семейни мечти и предателство

– Не мога да повярвам, че го правиш, Деси! – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си нотариалния акт. Беше късен следобед, слънцето се промъкваше през пердетата на стария ни апартамент в Лозенец, а въздухът беше натежал от неизказани думи. Деси стоеше срещу мен с кръстосани ръце и поглед, който не познавах.

– Не е лично, лельо Мира. Просто… така е по-добре за всички – каза тя тихо, но твърдо.

Така е по-добре за всички? Какво знае тя за това кое е по-добре? Аз съм тази, която отгледа сестра ѝ, когато майка им – моята сестра Лиляна – замина за чужбина. Аз съм тази, която остана тук, в този апартамент, пазейки спомените и мечтите на нашето семейство. А сега племенницата ми иска да ми го вземе.

Всичко започна преди месец, когато Лиляна се върна от Испания. Беше отсъствала повече от десет години. Деси беше вече голяма – завършила право, работеше в кантора в центъра на София. Аз бях останала сама след смъртта на нашите родители. Апартаментът беше единственото нещо, което ни свързваше – или поне така си мислех.

– Мира, трябва да поговорим – каза Лиляна една вечер, докато седяхме на масата в кухнята. – Време е да уредим наследството. Ти знаеш, че апартаментът е на името на мама и татко. Деси има право на своя дял.

– Но аз живея тук цял живот! – извиках аз. – Ти замина, остави ме сама! Защо сега трябва да губя всичко?

– Никой не иска да те изгони – опита се да ме успокои тя. – Просто трябва да намерим решение.

Но решението дойде под формата на адвокатско писмо. Деси настояваше за продажба на апартамента и подялба на парите. Не ѝ пукаше, че това е моят дом, че тук съм преживяла всичко – първата си любов, болестта на баща ми, последния рожден ден на мама.

Всяка вечер не можех да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях как двете с Лиляна като деца си играехме на балкона; как мама ни правеше мекици в неделя сутрин; как татко ни четеше приказки до късно. Всичко това щеше да изчезне с един подпис.

Една сутрин Деси дойде с адвоката си. Беше облечена в строг костюм и изглеждаше чужда – не онова момиче, което някога водех на люлките в парка.

– Лельо Мира, разбирам колко ти е трудно – започна тя. – Но законът е ясен. Ако не се съгласиш доброволно, ще трябва да заведем дело.

– И това ли искаш? Да ме изхвърлиш на улицата? – гласът ми беше пресипнал.

– Не искам нищо лошо за теб. Просто… и аз имам нужда от сигурност. Искам да си купя собствено жилище.

– А моето къде да отиде? На улицата ли?

Тя замълча и погледна към прозореца. Адвокатът ѝ мълчаливо прибра документите.

След този ден Лиляна спря да ми звъни. Сестра ми избра страната на дъщеря си. Останах сама срещу тях двете и закона.

Съседите започнаха да шушукат. „Мира пак плаче нощем“, казваше баба Стефка от третия етаж. „Деси е права – всеки има право на наследство“, отвръщаше бай Иван от гаражите.

Започнах да се чудя дали не съм егоистка. Може би трябваше да се съглася и да започна наново някъде другаде. Но къде? На 56 години, без семейство, без работа – кой ще ме приеме? Този апартамент беше всичко, което имах.

Една вечер седнах на пода в хола и разтворих стария албум със снимки. Видях усмивките ни от морето в Созопол; първия учебен ден на Деси; мама с престилка и брашно по бузите. Заплаках безутешно.

На следващия ден получих призовка за съдебно дело. Деси беше решила да не чака повече.

– Защо го правиш? – попитах я по телефона.

– Защото трябва да мисля за себе си – отвърна тя студено.

В деня на делото залата беше пълна с непознати лица. Съдията изслуша всички страни и отсъди: апартаментът трябва да бъде продаден, а парите разделени по равно.

Когато излязох навън, София ми се стори по-студена от всякога. Хората минаваха покрай мен безразлични; никой не знаеше какво губя аз днес.

Сега седя сред кашони и чували с дрехи. Оставям ключовете на масата и се оглеждам за последен път. Чувствам се празна и предадена.

Може би някой ден ще простя на Деси и Лиляна. Може би ще намеря нов дом и нови спомени. Но днес се питам: заслужава ли си всичко това само заради няколко квадрата в София? И кога семейството спира да бъде семейство?