Приемната ми дъщеря – любов, предателство и втори шанс

„Мамо, не съм го направила! Кълна се!“ – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях срещу нея в хола, с портмонето си в ръка, от което липсваха двеста лева. Мъжът ми, Петър, мълчеше до мен, стиснал устни. В този момент времето спря – сякаш целият ни дом се сви в една точка между мен и момичето, което наричах дъщеря вече три години.

Мария дойде при нас на дванадесет. Майка ѝ беше починала от рак, баща ѝ – изчезнал някъде из чужбина. Социалните работници я доведоха с един малък сак и огромни, изплашени очи. Още тогава си казах: „Ще я обичам като свое дете.“ И го направих. Всяка сутрин ѝ плетях косата, водех я на уроци по пиано, купувах ѝ книги и шоколадчета. Петър беше по-резервиран – „Трябва време“, казваше той. Но аз вярвах, че любовта ще стопи всяка стена.

Първите месеци бяха трудни. Мария се будеше нощем с писъци, отказваше да яде, не говореше много. Но после започна да се усмихва. Първият път, когато ме нарече „мамо“, плаках цяла нощ от щастие.

С времето обаче нещата се промениха. Мария стана тийнейджърка – затвори се в себе си, започна да излиза с нови приятели от квартала. Забелязах промяна в поведението ѝ: лъжи за дреболии, скрити цигари в раницата ѝ, странни телефонни разговори. Опитвах се да говоря с нея, но тя все повече се отдалечаваше.

Една вечер Петър ме хвана за ръката: „Не мога повече така. Чувствам се като чужденец в собствения си дом.“

– Тя е дете! – прошепнах аз. – Трябва ни търпение.
– Ами ако никога не стане част от нас? – отвърна той.

Тогава започнаха да изчезват пари. Първо дребни суми от портмонето ми, после по-големи банкноти от чекмеджето на Петър. Обвинявах себе си – може би съм ги похарчила и съм забравила? Може би Петър е взел? Но когато намерих скритите пари в кутията за обувки под леглото на Мария, светът ми се срина.

Седнахме тримата в хола. Мария стоеше свита на дивана, аз треперех от гняв и болка.
– Защо го направи? – попитах я тихо.
– Не знам… – прошепна тя. – Просто… имах нужда.
– От какво? – Петър повиши тон.
– От… не знам! Всички имат неща, а аз… аз не съм като вас!

В този момент разбрах: тя никога не се е чувствала част от нашето семейство. Колкото и да съм се старала, колкото и да съм я обичала – за нея винаги сме били чужди хора.

След този ден всичко се промени. Петър започна да говори за развод. Вечерите ни бяха изпълнени с мълчание и напрежение. Мария избягваше дома, връщаше се късно, очите ѝ бяха зачервени. Един ден не се прибра изобщо.

Обикалях квартала цяла нощ, звънях на приятелките ѝ, обадих се дори на полицията. На сутринта я намерих седнала на пейка пред блока – мокра от дъжда, с празен поглед.
– Защо ми го причиняваш? – попитах я през сълзи.
– Не знам как да бъда ваша дъщеря… – отвърна тя тихо.

В този момент разбрах: тя страдаше повече от мен. Беше изгубено дете в свят, който не ѝ принадлежеше.

Започнахме отначало. Записахме се заедно на терапия. Говорихме много – за болката ѝ, за страха ми да я загубя, за вината на Петър. Не беше лесно. Имаше дни, в които исках да се откажа. Имаше нощи, в които тя плачеше в прегръдките ми като малко момиче.

Петър си тръгна след няколко месеца. Не издържа на напрежението. Останахме двете – две жени със счупени сърца и надежда за ново начало.

Днес Мария е на осемнадесет. Работи в книжарница и учи задочно. Понякога още спорим, понякога още боли. Но когато ме прегръща и казва „Обичам те, мамо“, знам че всичко си е струвало.

Питам се: Може ли любовта да излекува раните от миналото? Или винаги ще носим белезите им? Какво мислите вие?