Един неочакван телефонен звън – Приятелство, което преобърна живота ми

– Здравей, Мария. Не затваряй, моля те… – Гласът беше тих, почти шепнещ, но в него имаше нещо познато, нещо, което ме накара да настръхна. Бях се събудила от следобедната си дрямка, още замаяна, когато телефонът иззвъня. Не разпознах номера, но нещо в мен настояваше да вдигна.

– Коя си ти? – попитах с пресъхнало гърло.

– Аз съм… Ани. Ани от детството ти. – Последва пауза, в която чух само тежкото ѝ дишане. – Моля те, трябва да поговорим. Не ми остава много време.

Сърцето ми заби лудо. Ани… Моята най-добра приятелка от детството, с която се разделихме по най-грозния начин преди повече от двадесет години. Оттогава не бях чувала нищо за нея. Спомените нахлуха като буря – смяхме се по пейките в кварталната градинка, споделяхме тайни, мечтаехме за бъдещето. После дойде онази нощ, когато всичко се срина.

– Какво искаш? – Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.

– Не по телефона… Моля те, ела при мен. В болницата съм – „Пирогов“, стая 312. Не знам дали ще издържа до утре.

Това беше всичко. Затвори преди да успея да кажа нещо повече. Седях на ръба на леглото, с телефона в ръка, и се чудех дали това е някаква жестока шега. Но не беше. Познах я по гласа – онзи глас, който някога ми беше по-скъп от всичко.

Пътувах до болницата като в мъгла. В главата ми се въртяха стари картини – нашите семейства, които се караха заради една глупава случка; майка ми, която ме дърпаше за ръката и ми забраняваше да говоря с Ани; баща ѝ, който крещеше на улицата; сълзите на Ани, когато ѝ казах, че вече не искам да сме приятелки. Никога не ѝ простих напълно за онова предателство… или поне така си мислех.

Влязох в стаята ѝ и я видях – толкова променена, че едва я познах. Беше бледа, с тъмни кръгове под очите и тънки устни, които едва се усмихнаха при вида ми.

– Благодаря ти, че дойде… – прошепна тя и посочи стола до леглото си.

Седнах мълчаливо. Не знаех какво да кажа. Въздухът между нас беше натежал от неизказани думи и стари рани.

– Мария… – започна тя след малко. – Искам да ти кажа истината за онази нощ. Защо го направих…

Погледнах я в очите и видях там болка и вина, които никога не бях подозирала.

– Ти мислиш, че те предадох… Но не беше така. Баща ми ме принуди да кажа на майка ти за онова счупено огледало. Заплаши ме… каза, че ако не го направя, ще изгони майка ми от вкъщи. Бях дете… Страхувах се.

Сълзите напълниха очите ѝ и аз усетих как гневът ми започва да се топи. Толкова години бях носила тази омраза в себе си… а тя беше само едно уплашено дете.

– Защо никога не ми каза? – прошепнах аз.

– Опитах… Писах ти писмо, но майка ти го намери и го скри от теб. После заминахме за Пловдив при леля ми и повече не се върнахме.

Седяхме дълго в мълчание. Чувах само апаратите около леглото ѝ и собствения си пулс в ушите си.

– Мария… – каза тя накрая с усилие. – Искам да ми простиш. Не мога да си тръгна от този свят с тази тежест.

Погледнах я дълго. В този момент разбрах колко безсмислена е била цялата тази омраза през годините – колко много съм изгубила заради гордостта си.

– Прощавам ти, Ани… Прощавам ти от сърце.

Тя се усмихна с облекчение и затвори очи. Останах при нея до сутринта. Когато медицинската сестра влезе и поклати глава, разбрах, че е свършило.

Върнах се у дома като друг човек. Седнах на кухненската маса срещу майка ми и я погледнах право в очите.

– Защо скри писмото на Ани? – попитах я тихо.

Майка ми пребледня и сведе глава.

– Мислех, че те пазя… Тя беше лошо влияние според баща ти. Не исках да страдаш повече.

– Но аз страдах! – извиках аз през сълзи. – Страдах години наред! Защо никой не ме попита какво чувствам?

Майка ми заплака и ме прегърна силно.

– Прости ми, дете мое… Всичко объркахме.

В този момент разбрах колко много тайни и недоизказани думи има във всяко семейство. Колко често родителите ни мислят, че ни пазят, а всъщност ни нараняват най-много.

Днес често се питам: Колко приятелства сме изгубили заради гордостта или страховете на другите? Колко пъти сме позволили на миналото да определя бъдещето ни? Можем ли някога напълно да простим – на другите и на себе си?