Сянката на семейната вражда: Скандал в Долни Ливади
– Не така, Катя! Не така се държи дете! – гласът на свекърва ми Мария проряза утринната тишина, докато държах малката Зорница в ръце. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Бях станала майка само преди три седмици, но сякаш цялото село Долни Ливади беше решило да ме учи как да отглеждам собственото си дете.
Мария стоеше до мен, с ръце на кръста и поглед, който можеше да разтопи лед. – Виж я как плаче! Сигурно пак си я нахранила прекалено рано. На нашето време децата ги оставяхме да реват, да си развият дробовете!
Погледнах я безмълвно. Вътре в мен се бореха две чувства – благодарност, че не съм сама, и отчаяние, че никога няма да бъда достатъчно добра за нея. Мъжът ми Ивайло беше на работа в Пловдив и рядко се прибираше навреме. Оставаше ми само да стискам зъби и да търпя.
Вечерта, когато Зорница най-сетне заспа, седнах на кухненската маса с чаша чай. Мария влезе безшумно и седна срещу мен.
– Катя, трябва да поговорим – започна тя с онзи тон, който не допускаше възражения. – Не може така да се държиш с Ивайло. Той работи по цял ден, а ти само се оплакваш.
– Аз… не се оплаквам – прошепнах. – Просто съм уморена. Зорница будува по цели нощи…
– И аз съм гледала две деца! – прекъсна ме тя. – Никой не ми е помагал. А ти? Само ревеш!
Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да ѝ дам това удоволствие.
На следващия ден Мария разказа на съседката баба Пенка, че не мога да се справя с майчинството. До обяд цялото село знаеше, че Катя не е добра майка. Когато излязох до магазина за хляб, усетих погледите на жените от селото – шепнеха зад гърба ми, а някои дори не ме поздравиха.
Вечерта Ивайло се прибра уморен и раздразнен.
– Какво става тук? – попита той. – Майка ми казва, че си изпуснала детето?
– Това не е вярно! – извиках през сълзи. – Зорница просто се изплъзна от ръцете ми за миг, но я хванах навреме!
– Катя, хората говорят… – въздъхна той и се обърна към стената.
Тогава разбрах – вече не бях част от това семейство. Бях натрапник в собствения си дом.
Дните минаваха в мълчание и напрежение. Мария все по-често споменаваше как „едно време жените са били по-силни“, а аз все по-често се улавях да мечтая да избягам далеч от Долни Ливади.
Една вечер чух как Мария говори по телефона с някого:
– Не знам какво ще правим с тая Катя… Ивайло заслужава по-добра жена.
Сърцето ми се сви. В този момент разбрах, че не става дума само за мен – става дума за миналото на това семейство, за тайните и болките, които никога не са били изговорени.
На следващата сутрин събрах смелост и застанах пред Мария.
– Защо ме мразите толкова? Какво съм ви направила?
Тя ме изгледа дълго и тежко.
– Защото ти ми отне сина! Откакто си тук, той не е същият. Забрави за мен, за сестра си… Всичко се върти около теб!
– Но аз го обичам! – извиках. – Искам само да сме семейство!
– Семейство? – изсмя се тя горчиво. – Ти не знаеш какво е това.
В този момент Зорница заплака от стаята си. Отидох при нея и я прегърнах силно. Сълзите ми капеха по меката ѝ косичка.
Вечерта Ивайло ме намери на двора.
– Катя… майка ми е трудна жена. Но тя е сама от години. Баща ми си тръгна заради нея… Може би трябва да ѝ простим.
– А кой ще прости на мен? – прошепнах аз.
В следващите дни започнах да пиша писма до майка си в Пазарджик. Разказвах ѝ всичко – за болката, за самотата, за страха, че ще изгубя себе си сред чуждите хора.
Една сутрин получих писмо обратно:
„Катенце, семейството не винаги е кръв. Понякога трябва сама да избереш кои са твоите хора.“
Тези думи ми дадоха сили. Започнах да излизам повече с малката Зорница, да говоря с други млади майки от селото. Постепенно разбрах, че не съм сама в болката си – всяка жена тук носеше своята тежест.
Един ден Мария ме намери на пейката пред къщата.
– Катя… може би сбърках. Може би съм твърде строга…
Погледнах я през сълзи и ѝ подадох ръка.
– Може би трябва да започнем отначало.
Не знам дали някога ще ѝ простя напълно. Но знам едно – вече не съм онази уплашена жена от първите дни след раждането на Зорница.
Понякога се питам: колко болка може да понесе едно семейство, преди да се разпадне? И дали прошката е възможна там, където доверието е било разбито?