Доброто на един полицай: Как един непознат промени живота ми в най-мрачния ми час
— Госпожо, моля ви, оставете чантата и ме последвайте — гласът на охранителя беше твърд, но не груб. Стоях пред касата на супермаркета в Люлин, ръцете ми трепереха, а в гърлото ми заседна буца. В чантата ми имаше само хляб, мляко и няколко ябълки — нищо повече. Не можех да си позволя дори това.
— Моля ви… — прошепнах, но думите ми се изгубиха в шума на вечерния магазин. Охранителят ме поведе към малка стаичка до склада. Там вече чакаше полицай — млад мъж с уморени очи и униформа, която сякаш му беше малко голяма.
— Как се казвате? — попита той спокойно.
— Радостина… — едва изрекох името си.
— Защо го направихте?
Погледнах го, а сълзите сами потекоха по бузите ми. — Нямам пари. Децата ми са гладни. Мъжът ми замина за чужбина преди две години и оттогава не сме чули нищо от него. Работя на две места, но пак не стига…
Той въздъхна тежко и се загледа през прозореца към тъмната улица. — Имам дъщеря на вашата възраст — каза тихо. — Знам какво е да се бориш за всяка стотинка.
Очаквах да ме арестува или поне да ме накара да подпиша нещо. Вместо това той извади портфейла си и остави няколко банкноти на масата.
— Вземете ги. Купете каквото ви трябва за децата. Но обещайте ми, че повече няма да крадете.
Не можех да повярвам на ушите си. — Не мога да приема…
— Можете — прекъсна ме той твърдо. — Понякога човек трябва да приеме помощта, за да оцелее.
Излязох от магазина с пълна чанта и разбито сърце. Срамът ме изгаряше, но в същото време усещах някаква топлина — като че ли някой беше запалил свещ в тъмната ми стая.
Вкъщи децата ме посрещнаха с прегръдки. — Мамо, ще имаме ли тази година елха? — попита малката Мария.
— Ще имаме, скъпа — обещах, макар да не знаех как ще стане това.
На следващия ден намерих бележка в пощенската кутия: „Радостина, ако имате нужда от нещо, обадете се. Георги.“ Беше оставил и телефонния си номер.
Дълго се колебах дали да му звънна. Гордостта ми крещеше „Не!“, но отчаянието надделя. Обадих се вечерта.
— Добър вечер, Радостина! Радвам се, че се обадихте — гласът му беше топъл.
— Не знам как да ви благодаря…
— Не е нужно. Просто искам да помогна. Ако искате, мога да ви донеса малко дърва за печката и няколко пакета с храна.
Така започна нашето странно приятелство. Георги идваше веднъж седмично с торба продукти и винаги носеше по нещо за децата — шоколадче или книжка. Понякога сядахме на масата и си говорехме за живота, за трудностите, за надеждите.
Майка ми не одобряваше това. — Не ти ли е неудобно? Какво ще кажат хората? Полицаят ще си помисли, че си лека жена!
— Мамо, той просто ни помага…
— В този свят никой не прави нищо без причина!
Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми. В квартала слуховете се разпространяват бързо като пожар. Един ден Мария се прибра разплакана от училище.
— Мамо, децата казват, че татко ни е изоставил и че ти си бедна!
Прегърнах я силно. — Не слушай какво говорят другите. Важното е какви сме ние.
Коледата наближаваше, а аз все още не знаех как ще успея да направя празника специален за децата си. Георги дойде с голяма кутия играчки и пакет с лакомства.
— Това е за вас — усмихна се той.
— Не знам как ще ви се отплатя някога…
— Просто бъдете добра майка. Това е достатъчно.
На Бъдни вечер седнахме около масата с децата и майка ми. За първи път от години имаше топла храна, смях и надежда в дома ни. Георги ни посети за кратко, остави подаръци под елхата и си тръгна тихо.
След празниците започнах работа като чистачка в училището на Мария. Заплатата беше малка, но поне можех да гледам децата си и да съм близо до тях.
Година по-късно животът ни беше по-спокоен. Георги остана наш приятел — човекът, който ни подаде ръка в най-трудния момент.
Понякога се питам: ако не беше неговата доброта онази ноемврийска вечер, щях ли изобщо да имам сили да продължа? Колко ли хора около нас страдат мълчаливо и чакат някой просто да ги забележи?