Майчината вина: Осем години кърмене и разпадът на моето семейство

— Мамо, пак ли ще говорим за това? — гласът на дъщеря ми Елица трепери, докато стои на прага на кухнята. В ръцете си държи чаша с чай, а очите ѝ са пълни с упрек. — Не разбирам защо всички са толкова обсебени от това колко дълго си кърмила Даниел.

Стоя до прозореца, стискам чашата си с кафе и гледам как дъждът се стича по стъклото. Всяка капка ми напомня за сълзите, които съм изплакала през последните месеци. Вече не мога да избягам от въпросите — на близките, на съседите, на самата себе си.

Всичко започна преди осем години, когато родих Даниел. Беше трудно раждане, а той беше толкова малък и крехък. Лекарката ми каза: „Моника, кърменето е най-доброто за него.“ И аз ѝ повярвах. Първите месеци бяха изпълнени с безсънни нощи, болка и страх, че не се справям. Но Даниел растеше здрав и щастлив, а аз се гордеех със себе си.

Годините минаваха, а кърменето се превърна в нашия малък ритуал — утеха след лош ден, начин да го успокоя, когато беше болен или уплашен. Съпругът ми Петър първоначално ме подкрепяше. „Щом мислиш, че е добре за него, аз съм с теб“, казваше той. Но когато Даниел навърши четири, започнаха първите въпроси.

— Не мислиш ли, че вече е време да спреш? — попита ме една вечер Петър, докато гледахме телевизия. — Другите деца отдавна са спрели.

— Той още има нужда от мен — отвърнах тихо. — Това е нашият начин да сме близки.

Петър въздъхна и замълча. Но оттогава нещата се промениха. Започна да се прибира по-късно от работа, избягваше разговорите за Даниел. Майка ми също не криеше неодобрението си.

— Моника, хората ще говорят — каза ми веднъж тя. — Не искаш синът ти да стане обект на подигравки.

Но аз бях твърдоглава. Вярвах, че правя най-доброто за детето си. Четях статии, търсех подкрепа в интернет форуми, където други майки споделяха подобни истории. Но в нашия малък град всичко се разчу бързо.

Веднъж на родителска среща чух две майки да шушукат зад гърба ми:

— Това е онази Моника, дето още кърми големия си син…

Почувствах се като прокажена. Даниел започна да усеща напрежението. Веднъж ме попита:

— Мамо, защо другите деца не искат да играят с мен?

Сърцето ми се сви. Как да му обясня, че светът не разбира нашата връзка?

С времето конфликтите у дома се задълбочиха. Елица беше тийнейджърка и често ми казваше:

— Само за Даниел мислиш! Аз съм ти дъщеря, но никога нямаш време за мен!

Петър все по-често спеше на дивана в хола. Вечерите ни преминаваха в мълчание или в спорове.

— Разрушаваш семейството ни! — извика ми веднъж той. — Не виждаш ли какво причиняваш на всички?

Тогава за първи път се усъмних в себе си. Започнах да се питам дали не съм прекалила. Но когато гледах Даниел как заспива до мен, усещах само любов и желание да го защитя от всичко лошо.

Миналата година Даниел навърши осем. На рождения му ден Елица отказа да дойде на тортата.

— Не мога повече! — извика тя и тръшна вратата.

Петър ме погледна с празен поглед:

— Избирай: или спираш с това, или…

Не довърши изречението. Знаех какво следва.

Седмици наред се опитвах да говоря с всички — с Петър, с Елица, дори с майка ми. Никой не искаше да ме чуе. Останах сама със своето решение и със своята вина.

Една вечер седнах до Даниел и му казах:

— Време е да пораснеш, миличък. Мама ще бъде до теб винаги, но вече по друг начин.

Той ме прегърна силно и заплака. Аз също плаках — за изгубеното време със семейството си, за болката в очите на дъщеря ми и за любовта, която ме беше заслепила.

Днес стоя пред огледалото и се питам: Къде сбърках? Бях ли лоша майка или просто твърде упорита? Ще мога ли някога да върна доверието на близките си?

Понякога си мисля: Ако можех да върна времето назад, щях ли да направя същия избор? А вие как бихте постъпили?