Семейство или моят живот? – Историята на една българка, когато всичко се разпадна заради свекърва ми

– Не мога да повярвам, че ще ми го причините! – гласът на свекърва ми, леля Мария, проряза тишината в хола като нож. Беше неделя вечер, масата беше отрупана с мусака и салата, а аз и мъжът ми – Петър – се спогледахме неловко. Дъщеря ни Ива се беше скрила в стаята си, усещайки напрежението още преди да започне.

– Мамо, не е въпрос на причиняване – опитах се да обясня спокойно. – Просто искаме да си купим собствено жилище. Вече сме семейство, време е да имаме свой дом.

Петър стисна ръката ми под масата, но не каза нищо. Знаех, че е притеснен. Майка му винаги беше имала последната дума в неговия живот. След смъртта на баща му тя го беше отгледала сама и той ѝ беше безкрайно благодарен. Но аз усещах как тази благодарност се превръща в окови за нашето семейство.

– А аз какво ще правя сама тук? – очите ѝ се напълниха със сълзи. – След всичко, което съм направила за вас! Петре, ти си ми единственото дете…

Петър се размекна веднага. Видях как раменете му се отпуснаха и той се обърна към мен:

– Може би наистина не е моментът… Мама има нужда от нас.

В този момент нещо в мен се пречупи. Толкова години живеехме заедно с нея в двустайния апартамент в Люлин. Всеки ден слушах забележките ѝ за това как готвя, как възпитавам Ива, дори как си връзвам косата. Всяка сутрин закуската ми беше „неправилна“, всяка вечеря – „недостатъчно солена“. Но го търпях заради Петър и Ива. Вярвах, че семейството трябва да е заедно.

С времето обаче започнах да се задушавам. Ива вече беше на десет и усещах как и тя става все по-нервна вкъщи. Веднъж я чух да казва на приятелката си: „Баба пак се кара на мама, защото не е измила чиниите веднага.”

Тази вечер обаче чашата преля. След като свекърва ми излезе от стаята с театрално подсмърчане, аз останах сама с Петър.

– Не мога повече така – прошепнах. – Имам нужда от пространство, от въздух…

Той ме погледна уморено:

– Знам, но не мога да я оставя сама. Ти би ли могла?

– Не съм й дъщеря! Аз съм твоята жена! – гласът ми трепереше от гняв и болка.

След тази вечер всичко се промени. Петър започна да се прибира все по-късно от работа. Свекърва ми стана още по-настъпателна – започна да заключва хладилника, да ми крие дрехите, дори веднъж изхвърли любимата ми чаша с думите: „Това е боклук!”

Ива стана затворена и мълчалива. Веднъж я намерих да плаче в банята:

– Мамо, защо баба винаги ти се кара? Аз ли съм виновна?

Прегърнах я силно:

– Не, миличка, ти никога не си виновна.

Започнах да говоря с Петър все по-често за това да си тръгнем. Той всеки път обещаваше: „Ще поговоря с мама.” Но разговорите им завършваха със скандали и още повече обвинения към мен.

Една вечер, след поредния спор, свекърва ми ме нарече „разрушителка на семейства”. Петър стоеше до нея и мълчеше. В този момент разбрах – той никога няма да избере мен пред майка си.

Събрах багажа си през нощта. Ива спеше дълбоко. Оставих бележка на масата: „Не мога повече така. Обичам те, но трябва да мисля и за себе си.”

Наех малка гарсониера в Надежда. Първите дни бяха адски трудни – плаках всяка вечер, чувствах се предателка и провалена майка. Но Ива идваше при мен през уикендите и виждах как лицето ѝ светваше всеки път, когато затваряхме вратата след себе си.

Петър ме търсеше рядко. Понякога идваше ядосан: „Как можа да ни оставиш? Мама е съсипана!” Друг път беше тих: „Може би сгрешихме… Но не знам какво да направя.”

Свекърва ми не ми проговори повече. По квартала тръгнаха слухове – „Милата Мария, снаха ѝ я изгонила…” Но аз вече не можех да се върна назад.

С времето започнах да се чувствам по-силна. Намерих нова работа като счетоводителка в малка фирма. Започнах да излизам с приятелки, да ходя на театър с Ива. За първи път от години усещах свобода.

Понякога нощем се питах дали постъпих правилно. Дали трябваше да търпя още малко? Дали разбих семейството си? Но после виждах усмивката на Ива и знаех – понякога трябва да избереш себе си.

Сега стоя на прозореца на малката си кухня и гледам светлините на София. Чувствам тъга за изгубеното, но и гордост за това, което съм постигнала сама.

А вие как бихте постъпили? Къде свършват компромисите и започват личните граници? Ще ми бъде интересно да чуя вашето мнение.