Сянката на семейната вражда: Скандал в Долни Лозен

— Не искам повече да я виждам в къщата ми! — гласът на свекърва ми Мария проряза тишината като нож. Стоях в кухнята, с бебето на ръце, а сърцето ми блъскаше в гърдите така силно, че се чудех дали тя не го чува.

— Мария, моля те… — опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми трепереше. — Това е и моят дом. Тук живея с Иван и Зорница.

— Дом? — изсмя се тя горчиво. — Ти никога няма да си част от това семейство, Калина! Никога! Не след това, което направи!

Не знаех какво точно има предвид. Откакто се преместихме при Иван в Долни Лозен след раждането на Зорница, отношенията ни със свекърва ми бяха като буря през август — ту утихваха, ту избухваха с нова сила. Но този път усещах, че нещо е различно. Че бурята ще отнесе всичко по пътя си.

Вечерта Иван се прибра уморен от работа. Погледна ме и веднага разбра, че нещо не е наред.

— Какво е станало пак? — попита той тихо, докато люлееше Зорница.

— Майка ти… каза, че не иска да ме вижда повече тук. Че никога няма да бъда част от семейството ви.

Иван въздъхна тежко. — Ще говоря с нея. Знам, че е трудна, но… тя просто се страхува да не изгуби мен. Иска всичко да е по нейния начин.

— А аз? Аз къде съм в тази картина? — попитах с насълзени очи.

Той не отговори. Само ме прегърна и останахме така дълго време.

На следващия ден Мария ме посрещна на прага с ледено изражение.

— Калина, искам да поговорим. — Гласът ѝ беше твърд като камък.

Седнахме в малката кухня, където миришеше на лавандула и прясно изпечен хляб. Тя ме гледаше право в очите.

— Знам какво си направила — прошепна тя. — Знам за онова писмо до майка ти. Че си искала да се върнеш в София. Че си казала, че тук не можеш да дишаш.

Почувствах как бузите ми пламват от срам и гняв.

— Това беше преди месеци! Бях отчаяна, сама… Не познавах никого тук, всичко ми беше чуждо!

— А сега? — попита тя рязко. — Още ли искаш да избягаш?

Погледнах я право в очите.

— Не знам… Понякога си мисля, че ако не беше Зорница, щях да си тръгна още утре. Но тя заслужава семейство. Заслужава баба си и дядо си.

Мария замълча за миг. После прошепна:

— Аз също съм майка. Знам какво е да се страхуваш за детето си. Но ти трябва да разбереш — тук нещата са различни. В селото всички знаят всичко. Ако тръгнат слухове…

— Слухове? — прекъснах я ядосано. — За какво? Че съм искала да се върна при майка си? Че ми е било трудно?

Тя кимна мълчаливо.

— Тук хората не прощават лесно. А аз… аз просто искам Иван да е щастлив.

В този момент разбрах — тя не ме мразеше истински. Просто се страхуваше да не изгуби сина си, да не изгуби контрола над живота му.

Седмиците минаваха бавно. Селото шушукаше зад гърба ми — „Градската“, „Онази от София“, „Жената на Иван“. В магазина жените ме гледаха с любопитство и съжаление.

Една вечер Иван се прибра по-рано от обикновено. Беше напрегнат.

— Майка ми каза, че ако не изберем страна, ще ни изгони и двамата от къщата. Калина… аз не знам какво да правя.

Погледнах го отчаяно.

— А ти коя страна избираш?

Той замълча дълго. После каза:

— Избирам теб и Зорница. Но не мога да оставя майка си сама…

Тогава разбрах колко дълбоко са корените на тази семейна вражда. Не беше просто между мен и Мария — беше между миналото и бъдещето, между страха и любовта.

Една сутрин събрах смелост и отидох при Мария сама.

— Мария, знам, че никога няма да бъда като теб. Но обичам Иван и Зорница повече от всичко. Моля те… нека опитаме поне заради тях.

Тя ме погледна дълго, после избърса една сълза от бузата си.

— Може би и аз трябва да се науча да прощавам…

От този ден нещата започнаха бавно да се променят. Не станахме приятелки, но поне вече можехме да седнем заедно на масата без страх от нов скандал.

Понякога вечер, когато люлея Зорница до прозореца и гледам светлините на селото, се питам: Може ли някога семейството ни да бъде истински цяло? Или белезите от миналото ще останат завинаги между нас?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли прошката наистина да излекува всичко?