Подслушаната тайна, която разби брака ми – историята на Моника

— Не мога повече така, мамо! — гласът на Петър трепереше, а аз стоях зад вратата на кухнята, стиснала чашата си толкова силно, че пръстите ми побеляха. — Моника не разбира, че това дете не е мое…

Светът ми се срина. Сърцето ми заби лудо, а в ушите ми кънтяха думите му. Не можех да повярвам. Какво значи „това дете не е мое“? Нашият син, нашият малък Алекс, беше всичко за мен. В този миг сякаш времето спря. Не знаех дали да вляза и да ги прекъсна, или да избягам навън и да крещя. Вместо това останах там, невидима, заслушана в собствения си кошмар.

— Петре, моля те, не започвай пак! — прошепна свекърва ми Мария. — Ти сам си избра да останеш с Моника след всичко…

— Не мога да го гледам повече! — Петър удари по масата. — Всеки път като го видя… спомням си за онова лято…

Онова лято… В главата ми нахлуха спомени — морето в Созопол, смехът на приятелите ни, една вечер с твърде много вино и един танц с Иван, колега на Петър. Но това беше просто танц! Или не?

В този момент вратата се отвори и Петър ме видя. Очите му се разшириха от ужас.

— Моника…

— Какво значи „това дете не е мое“? — гласът ми беше чужд, дрезгав, сякаш говореше някой друг.

Свекърва ми скочи от стола.

— Миличка, не е това, което си мислиш…

— Точно това е! — прекъснах я. — Какво сте крили от мен?

Петър се изправи бавно. Лицето му беше бледо като платно.

— Мислех… мислех, че Алекс може би е на Иван. Никога не съм бил сигурен…

— И затова ме наказваш вече пет години? Затова ме гледаш така, сякаш съм ти враг? — сълзите ми потекоха безконтролно.

Той не отговори. Само наведе глава.

В онази нощ не спах. Алекс спеше спокойно до мен, а аз го гледах и се чудех какво ще стане с нас. На сутринта събрах сили и отидох при Петър.

— Ще направим тест за бащинство — казах твърдо. — Искам истината.

Той кимна мълчаливо.

Дните до резултатите бяха ад. Свекърва ми идваше всеки ден под претекст да помага с Алекс, но усещах как ме наблюдава внимателно, сякаш търси признаци на вина. Съседките започнаха да шушукат — в малкия ни блок в Люлин новините се разпространяват по-бързо от интернета.

Една вечер седях на балкона с чаша ракия и слушах как дъждът барабани по ламарината. Майка ми звънна по телефона.

— Мониче, какво става? Чувам разни работи…

— Мамо, ако знаех как да ти обясня…

— Ти си силна. Каквото и да стане, ще се справиш — каза тя и затвори.

Резултатите дойдоха след седмица. Петър ги държеше в ръцете си и трепереше.

— Алекс е мой син — прошепна той.

Погледнах го дълго. Вместо облекчение почувствах гняв.

— Значи пет години си ме мразил заради съмнение? Пет години си ме карал да се чувствам виновна за нещо, което не съм направила?

Той се опита да ме прегърне, но аз се дръпнах.

— Не мога повече така — казах тихо. — Не мога да живея с човек, който не вярва в мен.

Събрах багажа си и заминах при майка ми в Пловдив. Алекс беше объркан, питаше за татко си всяка вечер. Обясних му колкото можех просто: „Понякога възрастните правят грешки.“

Минаха месеци. Петър звънеше често, пишеше ми съобщения: „Прости ми“, „Обичам те“, „Искам семейството ни обратно“. Но аз вече бях друга. Започнах работа в една книжарница до Главната улица. Всяка сутрин носех Алекс на градина и усещах как постепенно болката отстъпва място на нещо ново — надежда.

Един ден срещнах Иван на пазара. Погледна ме виновно.

— Моника… Съжалявам за всичко. Никога не съм искал да ви навредя.

— Не ти си виновен — казах му. — Вината е в недоверието между мен и Петър.

Сега живея по-спокойно. Алекс расте щастлив, а аз се уча да прощавам — най-вече на себе си. Понякога вечер се питам: ако бяхме говорили открито с Петър още тогава, щеше ли всичко да е различно? Или някои рани просто никога не зарастват?

А вие как бихте постъпили на мое място? Прошката ли е пътят към щастието или понякога трябва просто да продължим напред?