Опасното мълчание на наследството: Когато децата чакат завещанието, а ти още живееш

– Мамо, татко, трябва да поговорим сериозно – гласът на Ани проряза неделната тишина като нож. Бяхме седнали около масата, още топлият боб с наденица ухаеше на уют и спомени. Даниел се въртеше неспокойно на стола си, а Ивайло, моят съпруг от тридесет години, вдигна вежди с изненада.

– Какво има, Ани? – попитах, опитвайки се да не покажа тревогата си.

– Време е да помислите за завещанието. Не е редно всичко да остане неуредено. Ако нещо стане… – тя замълча, а Даниел кимна сериозно.

В този миг усетих как въздухът в стаята натежа. Сърцето ми се сви – не от страх за бъдещето, а от болка, че децата ми говорят за смъртта ми, докато още усещам живота във вените си.

– Защо сега? – прошепнах. – Още сме тук. Живи сме.

– Мамо, не го приемай лично – намеси се Даниел. – Просто искаме всичко да е ясно. Виждаш какво става по новините – хора се карат за имоти, братя и сестри не си говорят с години…

Ивайло сложи ръка върху моята. Усетих как пръстите му леко треперят.

– Не сме мислили за това – каза той тихо. – Не сме готови.

– Никой не е готов – отвърна Ани. – Но трябва да го направите. За нас.

След този обяд домът ни вече не беше същият. Всяка дума между мен и Ивайло беше пропита с напрежение. Започнах да се чудя дали сме сгрешили някъде по пътя – дали сме ги разглезили твърде много, дали сме ги научили да ценят материалното повече от любовта?

Вечерите станаха по-тихи. Ани и Даниел идваха по-рядко, а когато идваха, разговорите ни бяха внимателни, премерени. Понякога дочувах как си шепнат в коридора:

– Ако мама остави апартамента на мен, ти ще вземеш вилата в Копривщица…

– Ами парите от спестовната книжка? Знаеш ли колко са?

Слушах ги тайно и усещах как в мен се надига гняв, примесен със срам. Не можех да повярвам, че децата ми мислят за мен като за разпределител на имущество, а не като за майка.

Една вечер не издържах. Седнах срещу Ивайло в кухнята и прошепнах:

– Какво направихме грешно?

Той въздъхна тежко:

– Може би нищо. Може би времената са такива. Хората станаха алчни, дори без да го осъзнават.

– Но ние ги учехме на честност! На обич! На това да си помагат!

– Понякога светът е по-силен от нас, Весела.

Сълзите ми потекоха безшумно. Спомних си как Ани като малка ме прегръщаше и казваше: „Мамо, ти си моят дом.“ Как Даниел ми носеше цветя от двора и ми обещаваше никога да не ме остави сама.

Сега те чакаха завещанието ми.

Дните минаваха в напрежение. Веднъж Ани дойде сама и ме намери в градината.

– Мамо… – започна тя плахо. – Не исках да те нараня. Просто… страх ме е. Ако нещо стане с вас, аз и Даниел ще се скараме. Той винаги е бил по-настоятелен… Не искам да загубя брат си заради пари.

Погледнах я дълго. Видях в очите ѝ момичето, което някога държах за ръка по пътя към училище.

– Пари ли са най-важното, Ани? – попитах я тихо.

Тя наведе глава:

– Не… Но понякога изглежда така.

В този момент разбрах – страхът от бъдещето ги кара да искат сигурност. Но тази сигурност убива доверието между нас.

С Ивайло решихме да напишем завещание. Не защото бяхме готови да си тръгнем, а защото искахме мир в семейството си. Седнахме една вечер с лист хартия между нас и започнахме да пишем:

„На нашите деца оставяме не само апартамента и вилата, но и спомените от всички лета край реката, уроците по честност и обич, които се надяваме някой ден да разберат истински.“

Когато им го дадохме, Ани заплака. Даниел стоеше мълчалив, стиснал листа така силно, че кокалчетата му побеляха.

– Мамо… татко… извинете ни – прошепна той. – Не знаехме колко боли това.

Прегърнах ги и двамата. Усетих как тежестта пада от раменете ми, но болката остана някъде дълбоко в мен.

Сега често се питам: Кога парите станаха по-важни от любовта? И дали някога ще можем пак да бъдем истинско семейство?