Всяка година свекървата ми съсипва рождения ден на мъжа ми – този път реших да се променя, но не очаквах такъв обрат

– Пак ли ще идват всички? – прошепнах на Петър, докато той нервно си закопчаваше ризата пред огледалото. Беше осем сутринта, а вече усещах как напрежението се надига в мен като вряща супа.

– Не знам, Мария. Майка ми каза, че ще минат само за малко – отвърна той, без да ме поглежда. Знаех какво значи това. „Само за малко“ в превод от свекърва ми значеше цял ден, шум, претенции и критики към всичко, което правя.

Всяка година на рождения ден на Петър се повтаряше един и същи кошмар. Свекърва ми Донка, деверът ми Стефан с жена си и двете им деца, леля му Марияна и още кой знае колко роднини нахлуваха у дома без предупреждение. Никой не носеше нищо – нито торта, нито салата, нито дори една бутилка вино. Всички очакваха масата да е отрупана, а аз – усмихната и услужлива домакиня.

Миналата година стоях до полунощ в кухнята, белех картофи и пържех кюфтета, докато Донка ми обясняваше как „една истинска жена не се оплаква“. Петър се опитваше да ме защити, но винаги се отказваше след първите пет минути спор. Вечерта завърши с това, че плаках в банята, а гостите си тръгнаха с пълни стомаси и празни ръце.

Тази година обаче реших – няма да позволя да ме използват. Още от началото на седмицата казах на Петър:

– Ако пак дойдат всички, няма да готвя за армия. Ще направя само една салата и една тава мусака. Който иска повече – да си донесе.

Той само въздъхна и каза:

– Добре, Мария. Както решиш.

В деня на рождения му ден станах рано, направих мусаката и салатата, подредих масата скромно. Купих малка торта от сладкарницата – тази година нямаше да меся блатове и да бия кремове до припадък. Седнахме с Петър да пием кафе и за момент си помислих, че може би този път ще мине спокойно.

В 11 часа звънецът иззвъня. Донка влезе първа, както винаги – с поглед, който сканира всичко наоколо.

– Ама какво е това? Само мусака ли има? – попита тя още от вратата.

– Да, тази година реших да не се престаравам – отвърнах спокойно.

– Е, ама как така? На рождения ден на сина ми само мусака? Къде са сармите? Кюфтетата? Пълнените чушки? – гласът ѝ вече беше висок.

– Донке, Мария цяла година готви за всички ни – намеси се Петър тихо. – Може би е време и ние да помогнем.

– Аз ли съм виновна, че тя не може да се справи? – изсъска свекърва ми и седна тежко на стола.

След нея пристигнаха Стефан и жена му с децата – шумни, гладни и с празни ръце. Леля Марияна донесе само себе си и обичайните си забележки за чистотата у дома.

Масата беше подредена, но всички гледаха недоволно към храната. Децата мрънкаха:

– Няма ли пържени картофи?

– Не, днес има мусака – отвърнах твърдо.

– Ама мама винаги прави пържени картофи! – настоя малкият Георги.

Петър ме погледна с онзи уморен поглед, който казваше: „Издържай още малко.“

Обядът мина в напрежение. Донка не спря да мрънка:

– Едно време майка ми за такива поводи правеше по три ястия! А сега…

Стефан се опита да разведри обстановката:

– Е, важното е да сме заедно!

Но жена му го сряза:

– Да бе, ама гладни!

В този момент чашата преля. Станах от масата и казах:

– Ако някой не е доволен, може спокойно да си тръгне или да си донесе каквото му се яде! Омръзна ми всяка година да робувам в кухнята и никой дори едно „благодаря“ да не каже!

Настъпи тишина. Донка ме изгледа така, сякаш съм я ударила.

– Как смееш така да говориш пред децата! – изкрещя тя.

Петър стана до мен:

– Майко, Мария е права. Време е всички да се включим. Следващия път всеки носи по нещо или просто няма да празнуваме тук.

Гостите започнаха да мърморят под носа си. Леля Марияна стана първа:

– Аз такова нещо не съм виждала! Да ни изгонят от собствения ни дом!

– Това е нашият дом – отвърнах тихо. – Искам просто уважение.

След още няколко минути всички започнаха да се изнизват един по един. Донка тръшна вратата след себе си. Петър седна до мен и ме прегърна.

– Добре направи – каза той тихо. – Трябваше отдавна да им го кажем.

Останахме сами в празната къща. За първи път от години не бях изтощена до припадък след рождения ден на Петър. Но вместо облекчение усещах тежест в гърдите си.

Вечерта телефонът ми звънна – беше свекърва ми. Не вдигнах. Знаех какво ще чуя: обвинения, сълзи, манипулации.

Седнах до прозореца с чаша чай и се загледах в тъмното. Дали наистина аз съм лошата? Или просто най-накрая защитих себе си?

Кажете ми честно: ако бяхте на мое място, щяхте ли да издържите още една година като слуга? Или щяхте да постъпите като мен?