Брат ми даде всичко за децата си, но когато се разболя, остана сам

– Не мога да повярвам, че пак не дойдоха! – изкрещях в слушалката, докато гледах брат ми Стефан как лежи в болничното легло, с очи вперени в тавана. Гласът ми трепереше от гняв и безсилие. – Писах им, обадих се на всекиго поотделно! Какво повече да направя?

Стефан само въздъхна. Лицето му беше изпито, косата му – побеляла, а ръцете – вече не силните ръце на човека, който някога месеше тесто и въртеше тиганите в кухнята на онзи малък ресторант на „Пиротска“. Сега изглеждаше като сянка на себе си.

– Не ги вини, Мария – прошепна той. – Може би са заети…

– Заети? – прекъснах го. – Ти си им баща! Ти ги отгледа сам! Когато майка им ги заряза заради онзи счетоводител, ти не се предаде. Работеше по две смени, носеше им подаръци, купуваше най-хубавите дрехи…

Сълзите ми напираха, но се опитвах да ги скрия. Не исках да го натоварвам още повече. Но болката ме разкъсваше отвътре.

Спомням си онзи ден преди двадесет години. Бяхме в малката кухня на апартамента в „Люлин“. Стефан стоеше до прозореца, държеше писмото от жена си и не можеше да повярва. Децата – Петър, Ива и Даниел – бяха още малки. Петър плачеше, Ива се беше свила в ъгъла, а Даниел не разбираше какво става.

– Ще се оправим – каза тогава Стефан. – Аз съм тук. Няма да ви оставя.

И не ги остави. Всяка сутрин ставаше в пет, приготвяше им закуска, водеше ги на училище, после тичаше на работа. Вечер готвеше любимите им ястия – мусака за Петър, пиле с ориз за Ива, кюфтета за Даниел. Никога не се оплака. Никога не поиска помощ.

Аз съм му сестра, но често се чувствах като дете до него. Той беше стълбът на нашето семейство. Дори когато остана без работа по време на кризата през 2009-та, намери начин да изкара пари – правеше торти по поръчка за съседите и продаваше домашен хляб на пазара.

Децата растяха и сякаш свикнаха с това да получават всичко. Петър поиска скъп телефон за бала си – Стефан изтегли заем. Ива мечтаеше за езикова ваканция в Англия – Стефан работи цяло лято без почивен ден. Даниел искаше мотор – Стефан продаде стария ни телевизор и часовника на баща ни.

– Тате, всички имат! – казваха те. – Само аз ли ще съм различен?

– Ще видя какво мога да направя – отговаряше Стефан и се усмихваше уморено.

С годините децата пораснаха и започнаха свой живот. Петър замина да учи във Варна, Ива се омъжи и се премести в Пловдив, а Даниел започна работа в София и рядко се прибираше у дома.

Стефан остана сам в апартамента с пожълтелите снимки по стените и спомените за шумните вечери около масата. Понякога идвах при него да вечеряме заедно. Говорехме си за всичко и за нищо. Той никога не се оплакваше.

Докато един ден не ми се обади:

– Мария… май нещо не съм добре. Много ме боли коремът…

Отидохме в болницата. Диагнозата беше тежка – рак на панкреаса. Лекарят ни каза истината без увъртане.

– Ако има семейство до себе си… подкрепа… може да издържи повече – каза той.

Обадих се веднага на децата му. Петър каза, че има важен проект в работата и не може да дойде. Ива обеща да мине през уикенда, но така и не се появи. Даниел не вдигна телефона няколко дни.

Седях до леглото на Стефан и гледах как очите му търсят някого зад мен.

– Може би ще дойдат утре – прошепна той.

Но утре никога не идваше.

Веднъж Ива ми писа по Вайбър: „Тате винаги е бил силен, ще се оправи! Не искам да го виждам така…“

Петър изпрати пари по банков път с бележка: „За лекарства.“

Даниел… просто изчезна.

В болничната стая времето спря. Стефан отслабваше с всеки ден, но никога не каза лоша дума за децата си. Само веднъж го чух да шепне:

– Дали сгреших някъде? Може би им дадох твърде много…

Не знаех какво да му кажа. Прегърнах го и плаках тихо.

Последната вечер преди да си отиде, седях до него и държах ръката му.

– Мария… ако някога дойдат… кажи им, че ги обичам…

Това бяха последните му думи.

Погребахме го тихо. Само аз и няколко стари приятели от ресторанта бяхме там. Децата изпратиха венци от разстояние.

Сега стоя сама в празния апартамент на Стефан и гледам снимките по стените – усмихнати лица, щастливи мигове, които вече никога няма да се върнат.

Питам се: Къде сбъркахме като общество? Защо децата забравят родителите си точно когато най-много ги имат нужда? И дали любовта и жертвите на един баща някога ще бъдат разбрани истински?

А вие… бихте ли постъпили по различен начин?