Хладилникът не е ресторант! Как дъщеря ми и „приятелите“ ѝ ме доведоха до сълзи – изповедта на една българска майка

– Какво правите тук?! – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, но не можех да го спра. Стоях на прага на кухнята, с чанта в ръка и сълзи, които напираха зад клепачите ми. В стаята цареше хаос – трохи по масата, разлято мляко по плота, а в средата на всичко това – четири непознати лица, които дъвчеха последните кюфтета от вечерята ни.

Дъщеря ми, Мария, седеше с гръб към мен. Когато се обърна, видях в очите ѝ смесица от вина и предизвикателство.

– Мамо, това са приятелите ми – каза тя, сякаш това обясняваше всичко.

– Приятелите ти? – повторих аз, опитвайки се да не избухна. – А защо ядат нашата вечеря? Защо не попита поне?

Едно от момчетата се изсмя и прошепна нещо на Мария. Тя сведе поглед.

– Извинявай, не мислехме, че ще се прибереш толкова рано…

Това беше моментът, в който нещо вътре в мен се счупи. Не беше само заради храната – макар че след дълъг работен ден в болницата бях броила минутите до топлата вечеря със семейството. Беше заради усещането, че домът ми вече не е моя крепост. Че дъщеря ми ме е изключила от живота си.

Когато приятелите ѝ си тръгнаха, Мария се затвори в стаята си. Аз останах в кухнята и гледах празните чинии. Съпругът ми, Георги, се прибра малко по-късно и ме намери така.

– Какво е станало? – попита той тихо.

– Дъщеря ти реши да нахрани половината квартал с нашата вечеря – отвърнах аз с горчивина.

Той въздъхна и седна до мен.

– Може би просто иска да се впише. Помниш ли как беше на нейната възраст?

– Не помня да съм водила непознати вкъщи без да питам! Не помня да съм взимала нещо, което не е мое!

Георги замълча. Знаех, че и той е разочарован, но винаги беше по-мек с Мария. Аз обаче усещах как между нас расте пропаст. Не само между мен и дъщеря ми, а между мен и целия свят на тийнейджърите.

На следващия ден реших да поговоря с Мария. Почаках я след училище и я поканих на сладолед. Тя дойде мълчалива, с ръце в джобовете.

– Можеш ли поне да ми кажеш защо го направи? – попитах я тихо.

Тя сви рамене.

– Всички ходят един у друг… Просто… Не мислех, че е толкова голяма работа.

– За мен е! – прекъснах я аз. – Това е нашият дом. Нашата храна. Искам да знам кога идват хора у нас!

Мария ме погледна за първи път право в очите.

– Ти никога не си вкъщи… Винаги си на работа или уморена. Понякога имам чувството, че не ти пука какво правя.

Тези думи ме удариха като шамар. Толкова ли бях заета да осигурявам всичко, че бях изпуснала най-важното?

Вечерта седнахме тримата на масата. Георги предложи да говорим открито.

– Мария, разбираме, че имаш нужда от приятели – започна той. – Но трябва да има правила. Мама работи много, за да имаме всичко това.

Мария мълчеше. Аз също. Въздухът беше тежък от неизказани думи.

– Може ли поне да казваш кога ще идват гости? – попитах аз накрая. – И да не взимате храната без да питате?

Тя кимна едва забележимо.

Следващите дни бяха неловки. Мария се прибираше късно или се затваряше в стаята си. Аз се чудех къде сбърках като майка. Дали бях твърде строга? Или твърде отдадена на работата?

Една вечер чух плач от стаята ѝ. Влязох без да чукам. Тя седеше на леглото със снимка в ръка – стара снимка от времето, когато беше малка и двамата с Георги я люлеехме в парка.

– Липсват ми онези времена… – прошепна тя.

Седнах до нея и я прегърнах.

– И на мен ми липсват… Но все още можем да бъдем близки, ако и двамата опитаме.

Тя се разплака още по-силно и ме прегърна като малко дете.

От този ден започнахме да си говорим повече. Започнах да оставям бележки с „Обичам те“ в чантата ѝ. Тя започна сама да предлага кога може да покани приятели и какво могат да приготвят заедно.

Не беше лесно. Имаше още спорове и сълзи. Но вече знаехме какво ни липсваше – уважението и времето заедно.

Сега понякога се питам: Кога загубихме връзката помежду си? И дали всяко българско семейство минава през това? Какво бихте направили вие на мое място?