Между два огъня: Как намерих сили да простя на родителите си

„Избери, Мария! Кажи ми при кого искаш да останеш!“ — гласът на майка ми трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Баща ми стоеше до вратата, стиснал челюсти, а ръцете му нервно се движеха по джобовете. В този момент времето спря. Бях на петнайсет, а светът ми се разпадаше пред очите ми.

Не знаех как да дишам. Не знаех как да избера между двамата най-важни хора в живота си. В стаята миришеше на кафе и отчаяние. Чувах как съседите ни отдолу спорят за нещо дребно, а моят живот се преобръщаше завинаги.

„Мамо, моля те… Не ме карай да избирам!“, прошепнах, но тя вече беше обърнала гръб и трескаво търсеше нещо в чантата си. Баща ми се приближи и сложи ръка на рамото ми. „Мария, всичко ще бъде наред. Просто трябва да решиш.“

Това беше началото на края на моето детство.

В следващите седмици домът ни се превърна в бойно поле. Майка ми плачеше всяка вечер в кухнята, а баща ми се прибираше все по-късно, носейки със себе си мириса на цигари и чужди парфюми. Аз се затварях в стаята си и се молех — не знаех на кого или за какво, просто се молех да се събудя и всичко да е било кошмар.

В училище приятелките ми шушукаха зад гърба ми. „Видя ли Мария? Родителите ѝ се развеждат…“ Учителката по литература ме погледна със съжаление, когато не можах да изрека нито дума на контролното. Всички знаеха, че нещо не е наред у дома.

Една вечер, когато бурята навън удряше прозорците ни с дъжд и вятър, майка ми влезе в стаята ми. Седна до мен на леглото и хвана ръката ми.

– Знам, че ти е трудно – каза тихо. – Но трябва да решиш при кого ще останеш. Съдът ще пита и теб.

– Не мога, мамо! – извиках през сълзи. – Обичам ви и двамата!

Тя ме прегърна силно, а аз се разплаках още по-силно. В този момент разбрах, че никой няма да ме спаси от тази болка.

Започнах да ходя всяка неделя в църквата до блока ни. Не бях особено религиозна преди това, но там намирах някакво спокойствие. Свещите горяха тихо, въздухът миришеше на тамян и надежда. Молех се Бог да ми даде сили да преживея всичко това.

Една сутрин баща ми ме чакаше пред входа с две куфара.

– Реших да замина за Варна – каза той. – Ако искаш, можеш да дойдеш с мен. Ще започнем нов живот.

Погледнах го – очите му бяха уморени, но пълни с надежда. Знаех, че ако тръгна с него, ще оставя майка ми сама в този празен апартамент. Ако остана с нея, ще изгубя баща си завинаги.

Седнах на пейката пред блока и заплаках. Молитвите ми не бяха дали отговор – само още въпроси.

На следващия ден майка ми ме заведе при психолог. Там за първи път казах на глас: „Страх ме е да избера. Страх ме е да не изгубя единия от вас.“ Психоложката кимна разбиращо и ме насърчи да говоря за чувствата си. Тогава осъзнах, че не съм виновна за развода им.

Дните минаваха бавно. Майка ми започна работа на две места, за да може да плаща сметките. Баща ми звънеше всяка вечер по телефона и ме питаше как съм. Понякога му затварях, защото не можех да понеса болката в гласа му.

Една вечер седяхме с майка ми на масата и тя каза:

– Мария, каквото и да решиш, аз ще те подкрепя. Обичам те повече от всичко.

Погледнах я – беше остаряла за няколко месеца. В този момент разбрах колко много я боли и не само мен.

Реших да остана с майка ми. Казах го на баща ми по телефона – той замълча дълго, после само прошепна: „Обичам те, Мария.“

След това дълго време не можех да спя нощем. Чувствах се виновна към баща си, но знаех, че майка ми има нужда от мен повече от всякога.

С времето започнахме двете да градим нов живот – малко по малко, ден след ден. Понякога ходех във Варна при баща ми през ваканциите. Виждах тъгата в очите му, но и облекчението, че съм добре.

Днес съм вече на двайсет и пет. Поглеждам назад към онези дни и си мисля – дали направих правилния избор? Простих на родителите си за болката, която преживяхме всички заедно. Научих се да прощавам и на себе си.

Понякога още се питам: Можеше ли всичко да бъде различно? Ако бях избрала другояче, щях ли да бъда по-щастлива? Какво бихте направили вие на мое място?