Поканата на свекърите: Когато гостоприемството се превърна в капан
— Викторе, кога ще платите сметката за тока този месец? — гласът на майка ми, Мария, прониза тишината в кухнята, докато аз и Елица се опитвахме да закусим преди работа. Погледнах към жена ми — очите ѝ бяха пълни с умора и неразбиране. Само преди два месеца, когато баща ми, Георги, ни покани да се преместим при тях в апартамента в Люлин, всичко изглеждаше като спасение. Наемите в София бяха станали непосилни, а ние мечтаехме да спестим за собствен дом.
— Мамо, нали уж се разбрахме да помагаме с каквото можем? — опитах се да запазя спокойствие, макар че вътре в мен клокочеше гняв.
— Можеш, ама не го правиш! — изсъска тя. — Всичко пада на наш гръб. Ток, вода, интернет… А вие само си живеете като на хотел!
Елица стисна ръката ми под масата. Знаех, че ѝ е трудно — тя никога не беше живяла с чужди хора, а сега трябваше да дели кухнята и банята с родителите ми. Вечер, когато се прибирахме от работа, вместо уют и спокойствие ни посрещаха намеци и критики. „Защо не си купихте по-евтина паста?“, „Това кафе е скъпо!“, „Кой ще чисти след вас?“
Преди да се нанесем, Георги беше казал: „Ще ви помогнем да стъпите на крака. Ние сме семейство.“ Но още първата седмица започнаха дребните забележки. После дойдоха сметките — разпечатани и сложени на масата с червен химикал подчертано колко дължим. Всяка вечер се чувствах като длъжник в собствения си дом.
Една вечер, докато Елица плачеше тихо в спалнята ни (бившата детска стая), аз седнах до нея и прошепнах:
— Не знам колко още ще издържим така…
— Аз съм виновна — каза тя през сълзи. — Ако не бях настоявала да останем в София…
— Не си виновна ти! Просто… не очаквах родителите ми да се променят така.
На следващия ден баща ми ме хвана на терасата.
— Викторе, трябва да поговорим като мъже. Не може само да ядете и пиете тук. Време е да поемете отговорност. Иначе… ще трябва да си търсите друго място.
Почувствах се предаден. Бях техният син! Цял живот бях слушал как семейството е най-важното нещо. А сега? Сега бяхме просто квартиранти.
Започнахме да броим всяка стотинка. Елица работеше допълнително по проекти, аз взех нощни смени в един склад. Вечерите ни минаваха в мълчание — страхувахме се да говорим, за да не чуем поредната забележка от коридора.
Една неделя сутрин майка ми влезе без да почука:
— Ще идват гости, оправете си стаята! И гледайте да не се мотаят дрехи навсякъде!
— Мамо, това е нашето лично пространство… — опитах се да възразя.
— Лично? В моя апартамент няма лично! — отсече тя.
Тогава избухнах:
— Защо ни поканихте изобщо? Защо ни карате да се чувстваме виновни за всичко?
Майка ми млъкна за миг, после изсъска:
— Защото искахме да ви помогнем! Но явно сте разглезени и неблагодарни!
Седмици наред атмосферата беше нажежена до червено. Дори баща ми започна да избягва разговорите с мен. Елица все по-често спеше при приятелки или оставаше до късно навън.
Една вечер я попитах:
— Обичаш ли ме още? Или всичко това ни съсипа?
Тя ме прегърна силно:
— Обичам те… Но не мога повече тук.
Тогава взехме решение — ще напуснем, дори и да трябва да живеем под наем в малка гарсониера в „Надежда“. Събрахме багажа си тихо, без скандали. Оставихме ключовете на масата и написах бележка: „Благодарим ви за всичко. Но имаме нужда от свой дом.“
Първите седмици бяха трудни — парите не стигаха, но поне имахме спокойствие. Вечер седяхме на балкона с чаша евтино вино и гледахме светлините на града.
Понякога се чудя — защо семейството може да бъде най-голямата ти опора и едновременно най-голямото ти изпитание? Дали някога ще простя на родителите си? А дали те ще разберат защо си тръгнахме?