„Събуди се и ми направи кафе“: Как братът на мъжа ми разруши нашия дом

„Събуди се и ми направи кафе!“ – гласът на Калоян проряза тишината на ранната неделна утрин. Сърцето ми подскочи от изненада и яд. Погледнах към Георги, мъжа ми, който се преструваше, че спи, макар да знаех, че е буден. През последните две седмици домът ни вече не беше нашият уютен пристан, а сцена на постоянни напрежения и неизказани думи.

Калоян дойде уж за няколко дни – „Докато си намеря квартира, нали знаете, братче?“ – но дните се превърнаха в седмици. В началото се опитвах да бъда гостоприемна. „Няма проблем, Калояне, ще ти постеля в хола“, казах с усмивка, макар вътрешно да усещах как нещо се стяга в мен. Още първата вечер той разхвърля обувките си пред входната врата и остави чинията си в мивката с думите: „Ще я измия после.“ После така и не дойде.

С времето започнах да усещам как присъствието му променя всичко. Георги ставаше все по-отдалечен. Вечерите ни пред телевизора изчезнаха – сега Калоян заемаше дивана с дистанционното в ръка, гледайки мачове и коментирайки гръмогласно. „Айде бе, Георги, донеси по една бира!“, викаше той, а Георги ставаше безропотно. Аз стоях в кухнята и миех чиниите – неговите чинии.

Една вечер, докато подреждах масата за вечеря, Калоян се провикна: „Мариела, сложи ми още малко салата! И ако може, по-малко лук този път.“ Стиснах зъби. Георги ме погледна виновно. След вечерята Калоян стана и отиде да си легне, оставяйки масата разхвърляна. Погледнах Георги:
– Докога ще търпим това?
– Той е брат ми… Ще си тръгне скоро – промълви той.
– А ако не си тръгне? – попитах тихо.

На следващата сутрин Калоян пак ме събуди с искането си за кафе. Влязох в кухнята с тежки стъпки. Докато чаках кафето да заври, сълзите сами потекоха по лицето ми. Не бях слугиня в собствения си дом! Но как да го кажа? Как да не обидя Георги? Как да не създам конфликт?

Вечерта седнахме тримата на масата. Калоян започна да разказва за поредната си несполука с квартирата – „Всички са луди! Искат депозит, искат гаранции… Аз съм човек на честта!“. Георги кимаше съчувствено. Аз мълчах.

След още няколко дни напрежението стана нетърпимо. Калоян започна да кани приятели у дома без да пита. Веднъж дори донесе ракия и мезета и направиха шумно събиране до късно през нощта. На следващия ден съседката ме спря на стълбите:
– Мариела, всичко наред ли е? Много шумно беше снощи…
Почувствах се засрамена и безсилна.

Една вечер не издържах. Калоян пак поиска кафе, а аз избухнах:
– Калояне, това не е хотел! Не съм ти прислужница! Ако ще живееш тук, ще уважаваш нашите правила!
Той ме изгледа изненадано:
– Ей, много си станала нервна напоследък…
Георги се намеси:
– Мариела е права. Трябва да започнеш да помагаш или да си намериш квартира.
Калоян млъкна за момент. После стана и излезе от стаята.

Тази нощ Георги и аз говорихме дълго. Казах му всичко – как се чувствам изолирана в собствения си дом, как вече не мога да понасям липсата на уважение. Георги ме прегърна:
– Съжалявам… Не исках да те поставям в такава ситуация. Утре ще говоря с него.

На следващия ден Калоян започна да си събира багажа. Не каза много – само едно сухо „Благодаря“. Когато затвори вратата след себе си, почувствах облекчение и вина едновременно.

Седнахме с Георги на дивана. Дълго мълчахме.
– Мислиш ли, че постъпихме правилно? – попитах го тихо.
Той ме хвана за ръката:
– Понякога трябва да защитим дома си…

Сега често се питам: Защо е толкова трудно да кажеш „стига“ на най-близките си? И кога компромисът се превръща в предателство към самия себе си?