Когато мама знае най-добре: Борбата на един съпруг да си върне семейството

– Не може така, Димитре! Не може! – гласът на леля Мария отекваше из малкия ни хол, докато аз стисках зъби и гледах към прозореца. Беше късен ноемврийски следобед, а дъждът барабанеше по стъклата така, сякаш и той искаше да избяга от напрежението у дома.

Елица стоеше между нас – моята съпруга, моят някога най-близък човек. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но тя не казваше нищо. Знаех, че е разкъсвана между мен и майка си. А аз? Аз се чувствах като гост в собствения си дом.

– Мамо, моля те… – прошепна тя, но леля Мария я прекъсна с рязко движение на ръката.

– Не ме прекъсвай! Ти не разбираш! Този човек не може да се грижи за теб както трябва. Виждаш ли как живеете? С тази заплата… С този стар хладилник! Аз ти казах – можеше да избереш Петър от съседния блок. Той поне има бизнес!

Стиснах юмруци. Петър… Винаги Петър. Винаги сравнения. Винаги упреци.

– Лельо Мария – опитах се да запазя спокойствие – аз обичам Елица. Правя всичко по силите си за нея и за нашето семейство.

– Любовта не плаща сметките! – изсъска тя. – Кога ще го разбереш?

Това беше нашето ежедневие. Леля Мария идваше почти всеки ден. Носеше буркани с лютеница и кисели краставички, но заедно с тях носеше и буркани с критика, съмнения и контрол. В началото мислех, че ще свикна. Че ще се науча да я игнорирам. Но с времето започнах да губя себе си.

Преди три години се оженихме с Елица в малката църква до пазара в Пловдив. Бяхме щастливи. Танцувахме до зори, а тя ми шепнеше: „Само ти и аз, Мите.“ Но още на следващия ден леля Мария се нанесе при нас „временно“, докато ремонтирала банята си. Остана три месеца. После започна да идва всеки ден.

Всяко мое решение се обсъждаше на висок глас: „Защо купи тази пералня? Защо не поискаш повишение? Защо не заведеш Елица на почивка?“ А Елица… тя все по-рядко ме защитаваше. Все по-често се обръщаше към майка си за съвет.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как двете шепнат в спалнята:

– Мамо, мислиш ли, че сгреших?
– Не знам, дете мое… Може би заслужаваш повече.

Сърцето ми се сви. Започнах да се съмнявам в себе си. Дали наистина не съм достатъчен? Дали любовта ни е била само илюзия?

Минаха месеци. Работех повече от всякога – взех втора работа като нощен пазач в склад. Връщах се уморен, а вкъщи ме чакаха нови упреци: „Защо не си вкъщи? Защо не помагаш на Елица?“ Започнахме да се караме все по-често.

Една вечер избухнах:

– Докога ще живеем по правилата на майка ти? Докога ще слушаш само нея?

Елица ме погледна с празен поглед:

– Митко, тя е майка ми… Не мога да я оставя сама.
– А мен можеш ли да оставиш сам? – попитах тихо.

Тя замълча.

В онзи момент разбрах – губя я. Не заради друг мъж, а заради майка ѝ. Защото никога няма да бъда достатъчно добър в очите на леля Мария.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелите ми забелязаха промяната:

– Какво става с теб, Мите? – попита ме веднъж Иван в кръчмата.
– Нищо… Просто умора.
– Това не е умора, братле. Това е болка.

Болеше ме. Болеше ме, че губя жената, която обичам. Болеше ме, че не мога да ѝ дам свободата да бъде себе си без майка ѝ.

Една сутрин намерих бележка на масата:

„Отидох при мама за няколко дни. Имам нужда да помисля.“

Светът ми рухна. Седях сам в празния апартамент и слушах тишината. Спомних си първата ни среща с Елица – как се смяхме на пейката до реката, как мечтаехме за бъдеще без страхове и чужди мнения.

След три дни тя се върна. Беше бледа и уморена.

– Митко… – започна тя – Обичам те. Но не мога да живея между вас двамата. Не мога да избирам всеки ден страна.
– А аз? Аз трябва ли да избирам между теб и себе си?

Тя заплака. Прегърнах я силно.

– Искам само нас двамата – прошепнах ѝ – без чужди гласове между нас.
– Ще опитаме ли пак?
– Ще опитаме…

Но знаехме – леля Мария няма да се промени. Трябваше ние да се променим. Да поставим граници. Да кажем „стига“ на намесата.

Започнахме малко по малко – вечеряхме сами, излизахме без покана към майка ѝ, говорехме открито за болката си. Беше трудно. Имаше сълзи, имаше скандали. Но имаше и надежда.

Днес още се борим. Леля Мария все още звъни по десет пъти на ден, но вече знаем как да казваме „не“. Понякога Елица се колебае, понякога аз губя търпение. Но вече сме екип.

Питам се понякога: Колко семейства са разбити от чужда намеса? Колко мъже и жени губят себе си в битката между любовта и родителската воля? Може ли любовта наистина да победи всичко?

Какво бихте направили вие на мое място?