Сърце по-голямо от страха: Как станах майка на шест деца за една нощ

– Мамо, защо плачеш? – гласът на малкия Стефан ме извади от унеса. Стоях в кухнята, стиснала телефона така силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше два и половина през нощта. Навън вятърът блъскаше прозорците, а в мен бушуваше буря, по-силна от всяка досега.

– Нищо, миличък, всичко е наред – излъгах го, докато сълзите ми се стичаха по бузите. Но нищо не беше наред. Току-що бях разбрала, че Иван – съседът ни от горния етаж, човекът, който винаги ми помагаше с тежките чанти и се смееше гръмко на шегите на децата ми – е починал внезапно от инфаркт. Оставил е шест деца. Самички. Без майка, без роднини. Само с мен и моето семейство на един етаж разстояние.

Съпругът ми Георги се появи на прага, още сънен.
– Какво става? Кой звъни посред нощ?
– Иван… починал е. Децата са сами.

Георги замълча. Знаех какво мисли – и ние едва свързваме двата края. Имаме две деца, работя като учителка в детската градина, а той – шофьор на камион. Заплатите ни стигат колкото да не гладуваме. Но как да оставя тези деца сами? Как да затворя очи и да се преструвам, че не ги чувам как плачат през стената?

Тази нощ не мигнах. Сутринта отидох при тях. Вратата беше открехната. Най-голямата – Мария, едва на 15 – държеше бебето в ръце и се опитваше да го нахрани с вода и захар.
– Леля Ели, татко не се връща… – прошепна тя и очите ѝ се напълниха със сълзи.

Прегърнах я. Всички ги прегърнах. Сърцето ми се късаше.

В следващите дни започнаха да идват социалните – мрачни жени с папки и студени погледи.
– Госпожо Николова, няма кой да поеме децата. Ще ги разделим по домове.

– Не! – извиках толкова силно, че самата аз се стреснах. – Не можете да ги разделите! Те са семейство!

– А вие можете ли да ги гледате? Имате ли условия? Имате ли доходи?

Погледнах Георги. Той кимна едва забележимо. Знаех какво значи това кимване – страх, отчаяние, но и подкрепа.

– Ще ги взема при нас. Ще направим всичко възможно.

Така започна нашият нов живот – осем души в двустаен апартамент в Люлин. Леглата бяха наредени като войници едно до друго. Хладилникът беше винаги празен, а смехът и плачът се смесваха в един безкраен шум.

Първите седмици бяха ад. Мария не говореше с никого. Мартин, на 12, се затвори в себе си и отказваше да ходи на училище. Близнаците – Петя и Пламен – постоянно се караха за дреболии. Бебето плачеше нощем, а аз не знаех как ще издържа още един ден.

Една вечер Георги се прибра уморен и ядосан.
– Не можем така! Не можем да ги издържаме! Нашите деца страдат! Ти страдаш! Аз… аз не издържам!

– А какво да направя? Да ги върна? Да ги дам на социалните? Да ги разделят?

Мълчахме дълго. После той седна до мен и ме хвана за ръката.
– Знам, че няма друг начин. Но понякога ми се струва, че ще се удавим в този хаос.

Всяка сутрин ставах първа – приготвях закуска за осем души с три яйца и половин хляб. Всяка вечер броях стотинките за мляко и памперси. Понякога се чудех дали ще издържа още един ден.

Но после виждах как Мария започна да помага на малките с домашните. Как Мартин започна да рисува отново. Как близнаците се смеят заедно на глупави шеги. Как бебето заспива спокойно до мен.

Една вечер Мария дойде при мен.
– Лельо Ели… благодаря ти, че не ни остави.

Прегърнах я силно и усетих как сърцето ми се изпълва с топлина въпреки умората и страха.

Съседите започнаха да шушукат зад гърба ни:
– Тая луда ли е? Шест чужди деца!
– Ами ако не издържат? Ако ги върнат?

Понякога тези думи ме боляха повече от всичко друго. Но после виждах усмивките на децата и знаех защо го правя.

Един ден социалните пак дойдоха.
– Госпожо Николова, виждаме напредък… Но трябва да знаете, че ако не подобрите условията…

– Ще намеря начин! Ще работя още! Ще взема втора работа! Само не ги разделяйте!

Така започнах да чистя входове вечер след работа. Георги караше извънредни курсове до Пловдив и Варна. Децата помагаха колкото можеха – Мария готвеше, Мартин пазаруваше, близнаците гледаха бебето.

Минаха месеци. Научихме се да живеем заедно – с малко храна, но с много обич; с малко пространство, но с големи сърца.

Понякога нощем лежа будна и си мисля: „Дали постъпих правилно? Дали ще им дам достатъчно любов? Дали ще издържим?“

Но после чувам тихото дишане на децата около мен и си казвам: „Може би сърцето ми е по-голямо от страха.“

А вие как бихте постъпили? Бихте ли жертвали спокойствието си заради чужди деца? Или страхът щеше да надделее?