Как се опитах да държа далеч нежеланите роднини, които разваляха всяко семейно събиране

– Не, мама, този път няма да ги каня! – гласът ми трепереше, докато държах телефона, а майка ми от другата страна въздъхна тежко.
– Мартина, те са ни роднини. Не може така…
– Може! – прекъснах я. – Всяка година идват, карат се, обиждат всички и си тръгват, оставяйки ни с горчив вкус. Не искам повече да гледам как татко се затваря в кухнята да пуши нервно, а баба плаче в банята.

Така започна всичко. Беше декември, навън валеше сняг, а аз се опитвах да подредя живота си така, че поне Коледа да не бъде поредната семейна драма. Но в България семейството е свято. Дори когато те наранява.

В нашата фамилия имахме двама особено трудни роднини – чичо Стефан и леля Галя. Те винаги идваха последни, но най-шумно. Чичо Стефан обичаше да разказва как е успял в живота, как всички сме мързеливи и никой не разбира от истински труд. Леля Галя пък не пропускаше да коментира външния вид на всеки – „Мартина, пак ли си напълняла?“, „Майка ти не може ли да готви по-добре?“, „Брат ти още ли е безработен?“.

Всяка година след тяхното посещение вкъщи оставаше усещането за провал. Майка ми се опитваше да изглади нещата с усмивки и допълнителна баница, татко мълчеше, а аз броях дните до следващата Коледа с ужас.

Тази година реших – край! Ще говоря с всички. Събрах смелост и казах на майка ми:
– Мамо, ако искаш празникът да е спокоен, трябва да им кажем истината. Че ни нараняват.
Тя ме погледна с онзи поглед, който познавам от дете – смесица от страх и вина.
– Не мога, Марти… Ще се обидят. Ще говорят на всички в селото…
– А ние? Ние не сме ли важни?

Реших сама да поема отговорността. Звъннах на чичо Стефан.
– Здравей, чичо. Искам да поговорим за празника…
– Какво има? Пак ли ще правите скучна вечеря?
– Не… Просто… Може би тази година ще сме само ние четиримата. Искаме малко спокойствие.
Настъпи тишина. После чух смях.
– Я гледай ти! Мартина пораснала! Ама кой ти даде право да решаваш кой ще идва?
– Аз. Защото вече не издържаме на обидите и скандалите.
– Ей, много си станала чувствителна! – тросна се той и затвори телефона.

Сърцето ми биеше лудо. Знаех, че сега ще започнат телефоните да звънят – леля Галя щеше да се обади на баба ми, баба ми на майка ми, майка ми на мен… И така и стана.

– Как можа! – крещеше баба през слушалката. – Това е срам за фамилията!
– Бабо, не мога повече да търпя униженията им!
– Ама те са ни кръв! Как ще ги изгониш?

В следващите дни вкъщи беше като в сапунен сериал. Майка ми плачеше, татко мълчеше още повече от обикновено, а брат ми ме гледаше с възхищение и страх едновременно.

Коледната вечер настъпи. За първи път от години бяхме само ние четиримата – аз, майка ми, татко и брат ми. На масата имаше всичко – сармички, баница с късмети, тиквеник… Но над всичко тегнеше тишина.

– Марти… – прошепна майка ми. – Може би сбъркахме?
Погледнах я през сълзи.
– Мамо, за първи път не се караме. За първи път не се чувствам малка и безсилна.
Татко кимна мълчаливо.

На следващия ден телефонът пак звънна – този път беше леля Галя.
– Мартина, знаеш ли колко си неблагодарна? Всички говорят за вас! Какво ще кажат хората?
– Лельо Гале, хората не живеят в нашия дом. Ние живеем тук. Искам просто спокойствие.
Тя затръшна телефона.

Дните минаваха. В селото започнаха слухове – че сме се скарали завинаги, че майка ми е болна, че татко е загубил работата си… Истината беше по-проста: просто искахме мир.

Скоро разбрах колко трудно е да поставиш граници в българското семейство. Всеки има мнение, всеки се чувства засегнат. Но за първи път усетих свобода.

Минаха месеци. Леля Галя спря да говори с нас. Чичо Стефан ни избягваше по улицата. Баба все още ни гледаше укорително на всяка среща.

Но вкъщи беше тихо. Татко започна да разказва вицове на масата. Майка ми се усмихваше повече. Брат ми спря да се крие в стаята си.

Понякога вечер седя сама и се питам: струваше ли си? Дали някога ще бъдем пак едно цяло семейство? Или понякога трябва да избереш себе си пред традицията?

А вие какво бихте направили? Щяхте ли да рискувате мира у дома заради хорското мнение?