Когато светът се срутва за един миг: Историята на Яна

– Яна, трябва да поговорим. – Гласът ѝ беше тих, но в него имаше нещо остро, което проряза утринната тишина като нож. Стоях на прага на собствената си кухня, още по пижама, с чаша кафе в ръка, а срещу мен – непозната жена с червено червило и очи, които не смееха да срещнат моите.

– Коя сте Вие? – попитах, макар че вече усещах как стомахът ми се свива. Съпругът ми, Петър, стоеше до нея, с ръце в джобовете и поглед, забит в пода.

– Аз съм Мария. Обичам Петър. И мисля, че е време да си тръгнеш. – Думите ѝ паднаха между нас като камъни. За миг не можех да дишам. Чувах само тиктакането на стенния часовник и далечния лай на кучето на съседите.

– Петре? – Гласът ми беше едва шепот. Той не каза нищо. Само сви рамене и се обърна с гръб.

Светът ми се срина за един миг. Всичко, което бях градяла 15 години – домът ни в „Люлин“, спомените от първите ни разходки по Витоша, снимките от морето в Созопол, дори дребните ни кавги за това кой ще измие чиниите – всичко се разпадна на прах.

Не помня как стигнах до спалнята. Седнах на леглото и се загледах в снимката ни от сватбата – аз в бяла рокля, Петър с онзи глупаво щастлив поглед. Какво се беше случило с нас? Кога той беше започнал да обича друга?

Майка ми звънна по обяд. Усети по гласа ми, че нещо не е наред.

– Яне, какво има? – попита тя с тревога.

– Петър… има друга. Иска да си тръгна.

– Не! Не може да бъде! – извика тя. – Ще дойда веднага!

Но не исках никого. Не исках съжаление или съвети. Исках само да разбера как да дишам отново.

Вечерта Петър се прибра сам. Седна срещу мен на масата и за пръв път от години видях съжаление в очите му.

– Яна… Не знам как стана така. Не исках да те нараня.

– А какво искаше? – попитах го тихо. – Да живееш два живота? Да ме лъжеш всяка вечер?

Той замълча. После прошепна:

– Мария е бременна.

Този път не плаках. Само станах и започнах да събирам дрехите си в куфар. Всяко сгъване беше като малка смърт.

На следващия ден се преместих при майка ми в „Дружба“. Апартаментът ѝ беше тесен, миришеше на лавандула и старост, но поне там можех да се скрия от погледите на съседите и от собственото си отражение в огледалото.

Майка ми не спираше да повтаря:

– Ти си силна, Яне! Ще се справиш! Мъжете са такива… Но ти ще намериш по-добър!

Не исках по-добър. Исках само да върна времето назад.

Дните минаваха бавно. Всяка сутрин се будех с мисълта, че всичко е било кошмар, но реалността ме удряше като студен душ. На работа колежките ме гледаха със съжаление, а шефката ми подхвърляше:

– Ако имаш нужда от почивка…

Но аз не исках почивка. Исках животът ми обратно.

Една вечер брат ми Димитър дойде на гости.

– Яне, трябва да се бориш! Не може така да те изритат от собствения ти дом! Ще говорим с адвокат!

Но аз нямах сили за битки. Бях уморена от всичко – от лъжите, от съжалението, от празните обещания.

Седмици по-късно получих писмо от Петър – иск за развод. Подписах го без да чета подробностите. Какъв смисъл имаше?

Една неделя излязох сама до Южния парк. Седнах на една пейка и гледах как децата тичат около езерото. До мен седна възрастна жена.

– Много си тъжна, момиче – каза тя тихо.

– Мъжът ми ме напусна заради друга – отвърнах без да мисля.

Тя кимна разбиращо:

– И мен ме напуснаха преди години. Но знаеш ли? Животът продължава. Ще откриеш нова радост. Просто трябва време.

Погледнах я през сълзи и за пръв път усетих надежда.

Минаха месеци. Започнах да излизам повече с приятелки, записах курс по рисуване, а една вечер срещнах стар познат – Георги от университета. Разговорът ни беше лек като пролетен вятър и за миг забравих болката.

Сега вече знам: животът може да се срути за един миг, но човек може да намери сили да се изправи отново. Все още боли, но вече не ме е страх от утрешния ден.

Понякога се питам: Колко струва достойнството ни? И дали някога ще спрем да се страхуваме да обичаме отново?