Дъщеря ми обича само едното си дете. Можех ли да го предотвратя?

— Защо пак го остави сам? — гласът ми трепери, докато гледам как Мария, дъщеря ми, излиза от стаята, оставяйки малкия Сашко да си играе сам на пода. В съседната стая чувам смеха на Деси — по-голямата ѝ дъщеря, която отново е получила цялото ѝ внимание.

Седя на ръба на дивана, стиснала ръцете си толкова силно, че кокалчетата ми побеляват. Вече не помня кога за последно видях Мария да прегърне Сашко така, както прегръща Деси. Не помня кога за последно той се усмихна истински. Поглеждам към него — очите му са празни, а устните стиснати в тънка линия. Само на пет години е, а вече изглежда като сянка.

— Мамо, не започвай пак — Мария се обръща към мен с онзи поглед, който ме кара да се чувствам виновна, че изобщо съм повдигнала темата. — Просто Деси има нужда от мен сега. Тя е по-голяма, разбира повече…

— А Сашко? — прекъсвам я тихо. — Той няма ли нужда от теб?

Тя въздъхва тежко и излиза от стаята. Оставам сама с мислите си и с малкото момче, което вече не вярва, че заслужава любов.

Вечерта, когато всички си лягат, оставам будна в леглото си. В главата ми се въртят спомени — как Мария беше малка и аз понякога не ѝ обръщах достатъчно внимание, защото работех на две места. Дали тогава съм я научила, че любовта е ограничен ресурс? Че трябва да се бориш за нея? Или може би съм я научила да избира едно дете пред друго, защото така е по-лесно?

На следващия ден решавам да поговоря с Мария. Сърцето ми бие лудо, докато тя сипва кафе в кухнята.

— Мария, трябва да ти кажа нещо. Не мога повече да гледам как Сашко страда. Той има нужда от теб. И двамата имат.

Тя ме поглежда уморено.

— Мамо, ти не разбираш. Деси е толкова чувствителна. Ако не ѝ обърна внимание, започва да плаче, да се затваря в себе си… Сашко е по-силен.

— Не е по-силен — казвам тихо. — Просто вече се е научил да не очаква нищо.

Мария оставя чашата на плота и избухва:

— Винаги ме критикуваш! Никога не съм достатъчно добра майка за теб!

— Не става дума за мен — прошепвам. — Става дума за него.

Тя излиза от кухнята със сълзи в очите. Аз оставам сама с вината си.

Дните минават. Опитвам се да наваксам това, което Мария не може или не иска да даде на Сашко — играя с него, чета му приказки, прегръщам го. Но знам, че бабината любов не може да замести майчината.

Една вечер чувам как Деси и Сашко се карат в детската стая.

— Мама обича мен повече! — крещи Деси.

— Не е вярно! — отвръща Сашко със задавен глас.

Влизам и ги намирам разплакани. Прегръщам ги и двамата, но усещам как между тях вече има невидима стена.

Питам се къде сбъркахме всички ние. Дали ако бях по-настоятелна с Мария, ако бях по-добра майка за нея, тя щеше да бъде по-добра майка за своите деца? Или това е просто съдба?

Една сутрин намирам Сашко седнал до прозореца. Гледа навън и рисува с пръст по стъклото.

— Бабо, защо мама повече обича Деси? — пита ме тихо.

Сърцето ми се къса. Не знам какво да му кажа. Прегръщам го силно и му шепна:

— Мама те обича по свой начин. Понякога възрастните забравят как да го показват.

Но знам, че това не е истина. Знам, че има деца, които цял живот чакат майките им да ги обикнат така, както обичат другите си деца — и никога не дочакват.

Вечерта Мария идва при мен. Очите ѝ са зачервени от плач.

— Мамо… страх ме е, че ще изгубя Деси, ако не ѝ давам всичко. Тя е толкова крехка…

— А ако изгубиш Сашко? — питам я аз.

Тя се разплаква и ме прегръща силно. За първи път от години усещам близост между нас.

Не знам дали ще успее да промени нещо. Не знам дали ще намери сили да обича и двете си деца еднакво. Но знам, че трябва да опита — заради тях и заради себе си.

Понякога нощем лежа будна и се питам: можех ли да предотвратя всичко това? Ако бях по-добра майка за Мария, щеше ли тя да бъде по-добра майка за своите деца? Или някои рани просто се предават от поколение на поколение?

Кажете ми — има ли изход от този омагьосан кръг? Може ли една баба да поправи грешките на цялото семейство?