„Казах ти, че ще бъде моя. И парите на баща ѝ също.“ – Историята на една измамена дъщеря

„Ти си глупачка, Мария! Не виждаш ли какво става?“ – думите на майка ми още кънтят в ушите ми, докато стоя пред огледалото в спалнята ни. Сълзите ми се стичат по бузите, а в ръцете ми е телефонът с отворен чат между Петър и най-добрия му приятел: „Казах ти, че ще бъде моя. И парите на баща ѝ също.“

Петър… Моят Петър. Мъжът, когото обичах безрезервно, когото баща ми прие като син, когото майка ми никога не хареса. Всичко започна толкова красиво. Баща ми, Георги Димитров, собственик на малка, но стабилна строителна фирма в Пловдив, винаги мечтаеше да има син. Аз бях единствено дете – момиче. Когато Петър започна работа при него, бързо стана дясната му ръка. Баща ми го хареса веднага – работлив, умен, амбициозен. След няколко месеца той реши да ни запознае официално.

Петър беше чаровен, внимателен, винаги с усмивка. Започнахме да излизаме. Влюбих се до уши. Приятелките ми ме предупреждаваха: „Мария, не бързай!“, но аз не слушах. След година се оженихме – голяма сватба в ресторант край Марица, цялата рода, приятели, музика до зори. Баща ми беше щастлив. Майка ми – не толкова.

Първите месеци бяха като приказка. Петър носеше закуска в леглото, изпращаше ми съобщения през деня, вечер ме прегръщаше силно и ме караше да се чувствам обичана. Постепенно обаче започнах да забелязвам промени. Вечерите му в офиса се удължаваха, телефонът му беше винаги с него и заключен с нова парола. Когато го попитах защо е толкова потаен, той се ядоса: „Не ми вярваш ли? Работя за баща ти! Не мога да си позволя грешки.“

Майка ми усещаше нещо нередно. „Този човек не е за теб, Мария. Виж как гледа парите на баща ти.“ Аз я обвинявах в предразсъдъци: „Мамо, просто си ревнива! Той ме обича.“

Една вечер се прибрах по-рано от работа и чух Петър да говори по телефона в кухнята:
– Не се притеснявай, всичко върви по план. Георги вече ми има пълно доверие. Скоро ще подпише пълномощното.
– А Мария?
– Тя е влюбена до уши. Няма да заподозре нищо.

Сърцето ми спря. Не можех да повярвам на ушите си. Скрих се в коридора и изчаках да приключи разговора. Когато го попитах с кого е говорил, той ме излъга: „С един клиент.“

От този момент започнах да следя всяко негово действие. Открих чатове с неговия приятел Иван: „Казах ти, че ще бъде моя. И парите на баща ѝ също.“ Четях и не вярвах – думите горяха очите ми.

Събрах смелост и разказах всичко на майка ми. Тя ме прегърна и каза: „Знаех си! Но трябва да кажеш на баща си.“

Беше най-трудният разговор в живота ми. Баща ми пребледня, когато му показах доказателствата. „Не може да бъде… Петър е като син за мен!“, прошепна той.

На следващия ден баща ми извика Петър в офиса:
– Петре, трябва да поговорим сериозно.
– Какво има?
– Защо искаш да ме измамиш? Защо използваш дъщеря ми?

Петър пребледня, после избухна:
– Вие нищо не разбирате! Всички тук сте лицемери! Мария сама ме преследваше!

Баща ми го изгони от фирмата на момента. Вкъщи Петър се върна късно вечерта и започна да крещи:
– Ти си виновна! Защо трябваше да ровиш? Можехме да имаме всичко!
– Не искам нищо с теб! – извиках през сълзи.

На следващия ден си тръгна с малък сак и повече не го видях.

Минаха месеци. Баща ми трудно преживя предателството – не само към мен, но и към себе си. Майка ми беше до мен през цялото време. Приятелките ми казаха: „Мария, ти си силна! Ще се справиш.“ Но аз се чувствах празна.

Сега стоя пред огледалото и се питам: как можах да бъда толкова сляпа? Как позволих на любовта да ме заслепи до такава степен? Дали някога ще мога пак да вярвам на някого?

Кажете ми – случвало ли ви се е да обичате някого толкова силно, че да не виждате истината? Как бихте постъпили на мое място?