Да спасиш брака си, като изгубиш майка си: Историята на едно бягство от София

– Не мога повече, Мария! Или тя, или аз! – гласът на Петър трепереше, а очите му бяха пълни с отчаяние. Стоеше до прозореца в хола на панелката в Люлин, където живеехме вече трета година заедно с майка ми. Беше късен ноемврийски следобед, а навън се стелеше мъгла, която сякаш се просмукваше и в нашия дом.

Сърцето ми се сви. Майка ми, Стефка, от кухнята хвърляше по нас погледи, пълни с укор. Беше чула всичко. Знаех го по начина, по който дрънкаше чиниите – по-силно от обикновено.

– Петре, моля те… – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Той се обърна към мен:

– Тя ме мрази, Мария! Всеки ден ми го показва. Не мога да дишам тук! Ти си между чука и наковалнята, но аз… аз вече не издържам.

В този момент майка ми влезе в хола с престилка и влажни ръце.

– Какво пак сте се разревали? – попита сухо. – Ако не беше Петър, щяхме да си живеем спокойно. Откакто се появи, само ядове имам.

Петър излезе от стаята без да каже нищо. Аз останах сама с майка си и тишината между нас беше по-страшна от всеки скандал.

– Мамо, моля те… – започнах, но тя ме прекъсна:

– Не ми се моли! Виж го какъв е – не може един пирон да забие, а ти го защитаваш! Баща ти на неговата възраст вече беше построил къща!

Това беше любимият ѝ рефрен. Винаги сравняваше Петър с баща ми – човек, когото помнех повече като отсъствие, отколкото като присъствие. Но за майка ми той беше еталонът за мъж.

Вечерта Петър не се прибра. Обади ми се от колата:

– Оставам при Иван тази нощ. Помисли си какво искаш. Аз повече така не мога.

Легнах си сама в детската стая, където някога мечтаех за принцеси и щастлив край. Сега мечтаех само за тишина.

На следващата сутрин майка ми ме събуди рано:

– Стани, ще закъснееш за работа. И кажи на мъжа си да не се връща, ако ще само да ме нервира!

Не издържах. Заплаках пред нея за първи път от години:

– Мамо, обичам те, но обичам и Петър! Не мога да избирам между вас!

Тя ме погледна така, сякаш съм я предала.

– Щом така мислиш… – каза тихо и излезе.

След работа срещнах Петър в едно кафене до НДК. Изглеждаше уморен и по-стар.

– Мария, не искам да те губя – каза той. – Но ако останем тук, ще се намразим. Трябва да си тръгнем.

Сълзите ми потекоха сами. Знаех, че е прав. Но как да оставя майка си сама? Тя нямаше никого освен мен.

– Ще намерим квартира – продължи той. – Ще идваш при нея всеки уикенд. Но ако останем тук… ще се разпаднем.

Седмици наред търсихме апартамент под наем. Майка ми не говореше с мен. Когато ѝ казах, че се изнасяме, тя само кимна и затвори вратата на стаята си.

Преместихме се в малък двустаен в Младост. Празните стени и миризмата на боя ме караха да се чувствам като чужденец в собствения си живот. Петър беше щастлив – поне така изглеждаше. Готвехме заедно, гледахме филми по нощите, смеехме се на глупости. Но аз всяка вечер звънях на майка ми – тя рядко вдигаше.

Една неделя реших да я посетя. Вратата беше заключена отвътре. Чу се шумолене и после тишина. Почаках половин час пред прага на детството си, докато една съседка не излезе и прошепна:

– Майка ти много страда… Казва, че си я изоставила.

Върнах се вкъщи със свито сърце. Петър ме прегърна:

– Дай ѝ време…

Но времето не лекуваше нищо. Месеци наред живях между две болки – вината към майка ми и страха да не загубя Петър.

Една вечер получих съобщение: „Моля те, ела.“

Отидох при майка ми веднага. Беше отслабнала и очите ѝ бяха червени от плач.

– Прости ми… – прошепна тя. – Не знаех как да те пусна…

Плакахме двете дълго време. После тя добави:

– Само не ме забравяй…

Днес живея между два свята – този на майчината обич и този на брачната любов. Още търся баланса между тях.

Понякога се питам: Възможно ли е в България да бъдеш едновременно добра дъщеря и добра съпруга? Или винаги трябва да избереш една от двете роли? Какво мислите вие?