Когато чуждите деца стават твоя грижа: Историята на една българска леля

— Мамо, защо Вики пак ми скъса книжката? — гласът на Ива трепери, а очите ѝ са пълни със сълзи. Стоя в кухнята, с ръце, мокри от сапун, и усещам как гневът ме залива като гореща вълна. Отново. За пореден път.

Мария, сестра ми, е в хола и се смее на нещо по телевизията, докато децата ѝ — Вики и Мартин — тичат из апартамента, сякаш са на детска площадка. Ива стои до мен, смачкала книжката си в ръце, а аз се чудя какво да ѝ кажа. Не искам да я уча да търпи несправедливост, но не искам и да развалям отношенията със сестра си. В България семейството е всичко, нали така ни учеха? Но какво правиш, когато това „всичко“ започне да тежи?

— Мария! — викам през коридора. — Може ли да поговорим?

Тя идва бавно, с чаша кафе в ръка, леко раздразнена.

— Какво има пак, Дани?

— Вики скъса книжката на Ива. Това не е първият път…

— Е, деца са! — прекъсва ме тя. — Ива също не е светица.

В този момент усещам как гърлото ми се стяга. Знам, че ако продължа, ще избухна. А не искам да се караме пред децата. Преглъщам думите си и само кимвам. Мария се връща при телевизора, а аз присядам до Ива и я прегръщам.

Вечерта, когато всички си тръгват, апартаментът ми е като след буря. Навсякъде разхвърляни играчки, трохи по килима, петна от сок по масата. Сядам на дивана и се питам: защо трябва да търпя това? Защо никой не забелязва колко е трудно да си „добрата леля“, която винаги приема всички с усмивка?

Съпругът ми Петър ме гледа мълчаливо.

— Дани, трябва да поставиш граници. Не може всеки път Ива да страда заради тях.

— Знам — прошепвам. — Но ако кажа нещо по-остро на Мария, ще се обиди. Ще започне да говори на майка ни, ще стане цялата тази драма…

— Ами ако беше обратното? Ако Ива беше тази, която тормози другите? — пита той.

Замислям се. Не бих позволила това никога. Но защо тогава позволявам на другите да го правят с нея?

Следващата седмица Мария пак идва. Този път решавам да наблюдавам внимателно. Виждам как Вики дърпа Ива за косата, как Мартин ѝ взима играчките и я нарича „бебе“. Ива стои притихнала в ъгъла и ме гледа с онзи молещ поглед.

— Стига! — извиквам по-остро от обикновено. — Вики, Мартин, тук има правила! Не се държим така!

Мария ме поглежда изненадано.

— Какво ти става? Защо ги караш?

— Защото това не е нормално поведение! — гласът ми трепери. — Не искам Ива да се чувства зле в собствения си дом.

Настъпва тишина. Децата спират за момент. Мария се намръщва.

— Значи моите деца са виновни за всичко?

— Не казвам това — опитвам се да овладея гласа си. — Но трябва да ги научим на уважение. Ако не го направим ние, кой?

Тя мълчи дълго. После само казва:

— Може би е по-добре известно време да не ви идваме на гости.

Сърцето ми се свива. Не това исках. Но може би е нужно.

Минават дни без обаждане от Мария. Майка ни започва да ми звъни всеки ден.

— Какво сте направили пак? Защо се карате? Семейството трябва да е заедно!

Обяснявам ѝ тихо какво се е случило. Тя въздиша тежко:

— Даниела, понякога трябва да преглътнеш заради мира.

Но аз вече не мога да преглъщам. Виждам как Ива започва да се усмихва повече у дома, как играе спокойно с приятелките си от блока. Започвам да вярвам, че съм взела правилното решение.

Една вечер Мария ми пише съобщение: „Може би беше права. Вики и Мартин са по-спокойни вкъщи. Мисля, че им липсват ясни правила.“ Усмихвам се през сълзи.

Понякога най-трудното е да защитиш детето си от собственото си семейство. Но ако не го направиш ти — кой ще го направи?

Чудя се: Колко от вас са били в подобна ситуация? Кога идва моментът да кажеш „стига“ на близките си?