„Ще имам толкова деца, колкото искам!“ – Денят, в който сестра ми разцепи нашето семейство

– Не мога повече! – гласът на Мария проряза въздуха като нож. Беше неделя, масата беше отрупана с мусака, салата и домашен хляб, а баща ми тъкмо сипваше ракия на дядо. Всички замръзнахме. Майка ми изпусна лъжицата в супата, а малкият ми брат Петър спря да си играе с филията.

– Какво пак има, Мария? – попита баща ми с онзи тон, който винаги използва, когато нещо го дразни, но се опитва да го скрие.

– Омръзна ми да слушам какво трябва и какво не трябва! Ще имам толкова деца, колкото искам! Не съм длъжна да живея по вашите правила! – очите ѝ блестяха от сълзи и гняв.

Майка ми се опита да я успокои:
– Миличка, ние само се притесняваме за теб. В днешно време не е лесно да гледаш много деца. Знаеш колко е трудно с пари, с работа…

– Не ме интересува! – прекъсна я Мария. – Това е моят живот! Вие не сте били до мен, когато имах нужда от подкрепа. Само критика и упреци!

Дядо въздъхна тежко:
– Едно време хората са имали по шест-седем деца и пак са оцелявали. Ама сега всичко е друго…

– Точно така! – викна Мария. – Всичко е друго! И аз не искам да живея по вашите стари разбирания!

В този момент почувствах как въздухът в стаята става тежък. Спомних си как преди години майка ми загуби бебе и оттогава темата за децата винаги беше болезнена. Никой не говореше за това, но всички го усещахме. Сега Мария сякаш разкъса тази стара рана.

Петър прошепна:
– Защо всички викат?

Опитах се да сменя темата:
– Мария, хайде да поговорим спокойно. Никой не иска да те нарани.

– Ти винаги си била любимката! – обърна се тя към мен с обвинение. – На теб всичко ти прощават! А мен само ме съдят!

Не знаех какво да кажа. Винаги съм усещала напрежението между нас, но никога не съм мислила, че ще избухне така. Баща ми стана рязко от масата:
– Като не ти харесва тук, никой не те държи насила!

Мария избяга от стаята със сълзи по лицето си. Майка ми седеше безмълвна, а дядо само клатеше глава.

След вечерята тишината беше оглушителна. Чувах как Мария плаче в стаята си. Майка ми тихо влезе при нея и затвори вратата след себе си. Останах сама с мислите си.

На следващия ден всички се държаха все едно нищо не се е случило. Но напрежението беше осезаемо. Баща ми мълчеше повече от обикновено, а майка ми изглеждаше уморена и разсеяна.

Седмици наред Мария почти не говореше с никого вкъщи. Започна да излиза по-често с приятелки, а вкъщи идваше само да спи. Майка ми се тревожеше:
– Не знам какво да правя с нея… Страх ме е да не направи някоя глупост.

Опитах се да поговоря с Мария една вечер:
– Знам, че ти е трудно. Но всички те обичаме.

– Не ме разбираш – отвърна тя студено. – Никой не ме разбира.

– Може би ако ни дадеш шанс…

– Шанс? Вие вече сте ме осъдили!

Тогава разбрах колко дълбоко е разривът между нас. Не беше само за броя на децата или за традициите. Беше за липсата на разбиране, за старите болки и неизказаните думи.

Минаха месеци. Един ден Мария ни съобщи, че е бременна с второто си дете. Баща ми избухна:
– Как ще ги гледаш? С какви пари? Мъжът ти едва свързва двата края!

Мария само сви рамене:
– Ще се оправим. По-добре много любов и малко пари, отколкото обратното.

Майка ми плака цяла нощ. Дядо каза:
– Всеки сам си носи кръста.

Аз останах между двата огъня – исках да подкрепя сестра си, но и разбирах страховете на родителите ни. Всяка вечер се питах: кога семейството ни стана толкова разделено? Кога спряхме да се слушаме един друг?

Сега, когато гледам Мария с двете ѝ деца – уморена, но щастлива – се чудя: дали някога ще успеем да бъдем отново едно цяло? Или старите рани ще останат завинаги между нас?

Понякога си мисля: „Дали любовта в едно семейство може да надделее над различията? Или сме обречени да повтаряме грешките на миналото?“