Когато заминах за Германия: История за изгубените години и неизказаните думи

— Защо пак ми звъниш, мамо? — гласът на Ани трепери от другата страна на телефона. — Не разбираш ли, че вече не си част от живота ми?

Седя на кухненската маса в малката си квартира в София, а ръцете ми треперят. Вече съм се върнала от Германия, но сякаш още съм там — далечна, чужда, ненужна. В стаята мирише на кафе и самота. Поглеждам снимката на Ани, която стои до прозореца — тя е на дванадесет, усмихната, с плитки и лунички по носа. Точно такава я оставих, когато заминах.

— Ани, моля те… — думите ми заседнаха в гърлото. — Просто исках да чуя гласа ти.

— Чу го. Довиждане.

Чувам как затваря телефона. Сълзите ми се стичат по бузите, но вече не ги броя. Свикнах с тях още в Германия — в онзи малък град до Франкфурт, където чистех къщи и гледах чужди деца, докато моето растеше без мен.

Всичко започна през 2002-ра. Бащата на Ани ни напусна, когато тя беше на десет. Остави ни с дългове и празен хладилник. Работех като медицинска сестра в Плевенската болница, но заплатата не стигаше дори за сметките. Помня как една вечер стояхме двете на тъмно, защото бяха спрели тока. Ани ме прегърна и каза:

— Мамо, не се тревожи. Аз ще се справя.

Тогава реших — ще замина за Германия. Ще работя каквото трябва, само и само Ани да има всичко, което заслужава. Майка ми обеща да я гледа. Събрах куфар с дрехи и мечти и тръгнах.

Първите месеци бяха ад. Работех по шестнайсет часа на ден — чистех офиси сутрин, гледах възрастна жена следобед, а вечер миех чинии в ресторант. Пишех писма на Ани всяка седмица. Пращах пари, подаръци, снимки от Коледния базар във Франкфурт. Но телефонните разговори ставаха все по-кратки.

— Мамо, кога ще се върнеш? — питаше тя.

— Скоро, миличка. Само още малко.

Но това „още малко“ стана години. Пропуснах първия ѝ танцов концерт, първата ѝ любов, първия ѝ бал. Когато се прибрах за първи път след три години, тя вече беше тийнейджърка с боядисана коса и студен поглед.

— Защо не дойде по-рано? — попита ме тихо.

— Работех… За теб…

— Не за мен! За себе си! За да избягаш!

Тези думи ме пронизаха като нож. Опитах се да ѝ обясня — че всичко съм правила за нея, че съм жертвала младостта си, здравето си, мечтите си. Но тя не ме слушаше.

След още две години майка ми почина. Върнах се окончателно в България. Ани вече беше студентка в София — учеше психология и живееше с приятеля си Ивайло. Опитах се да наваксам изгубеното време: канех я на кафе, готвех любимите ѝ палачинки, купувах ѝ дребни подаръци. Но между нас стоеше невидима стена.

Една вечер я поканих на вечеря у дома. Сложих най-хубавата покривка, запалих свещи. Когато тя пристигна, беше уморена и раздразнена.

— Мамо, защо се преструваш? — попита тя рязко. — Мислиш ли, че можеш да купиш любовта ми с палачинки?

— Не… Просто искам да сме заедно…

— Ти избра парите пред мен! Не ме интересува колко си страдала! Аз страдах повече!

Тогава избухнах:

— Не знаеш нищо за моите жертви! Не знаеш какво е да миеш подове по нощите и да броиш стотинки за билет до вкъщи! Всичко правих за теб!

Ани стана от масата и тръшна вратата. Останах сама сред тишината и мириса на изстинала храна.

Оттогава минаха две години. Виждам я рядко — само по празници или когато има нужда от нещо. Понякога я срещам случайно в града — върви бързо, с поглед вперен напред, сякаш ме няма.

Всяка вечер си задавам един и същ въпрос: Дали ако бях останала тук — бедна, но до нея — щяхме да сме по-близки? Или щеше да ми се сърди заради липсата на пари и възможности? Кое е по-голямата жертва: да дадеш всичко материално или да дадеш себе си?

Понякога сънувам Ани като малко момиченце — тича към мен с разперени ръце и вика „Мамо!“. Будя се със сълзи и чувство за вина.

Днес пак ѝ звъннах. Този път не затвори веднага.

— Какво има? — попита уморено.

— Просто… Исках да ти кажа, че те обичам. Че съжалявам за всичко.

От другата страна настъпи тишина.

— И аз те обичам… Но не знам как да ти простя.

Седя дълго с телефона в ръка и слушам тишината между нас — тежка като олово.

Може би някой ден ще намерим път една към друга. Може би ще си простим взаимно за всички неизказани думи и изгубени години.

А вие какво бихте избрали? Да заминете далеч заради децата си или да останете близо до тях въпреки трудностите? Може ли прошката да излекува раните от миналото?