Раждане, болка и истина: Когато съпругът ми ме нарани, вместо да ме подкрепи

— Не стига, че не можеш да родиш нормално, ами и всички тук те гледат! — думите на Димитър прорязаха въздуха в болничната стая като нож. Бях в средата на най-голямата болка в живота си, а той стоеше до леглото ми, с ръце в джобовете и с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка. Медицинската сестра се опита да го изведе, но той настоя да остане. „Това е моето дете!“, изкрещя той, сякаш някой се опитваше да му го отнеме.

Вътре в мен бушуваше буря. Болката от контракциите се преплиташе с болката от думите му. Всяка клетка в тялото ми крещеше за подкрепа, за милувка, за разбиране. Вместо това получавах упреци и презрение. „Защо не можеш да бъдеш като другите жени?“, прошепна той, когато сестрата излезе за момент. Очите ми се напълниха със сълзи, но ги преглътнах. Не исках да му дам още един повод да ме нарече слаба.

В този момент си спомних първите ни години заедно. Димитър беше различен — нежен, внимателен, винаги до мен. Но с времето нещо се промени. Работата му стана по-стресираща, започна да се прибира късно, често ядосан. Аз останах вкъщи, грижейки се за дома и за себе си по време на бременността. Надявах се раждането на нашето дете да ни сближи отново.

— Госпожо Георгиева, трябва да започнем — каза доктор Иванова и ме погледна окуражително. Димитър стоеше до мен, но усещах дистанцията между нас като пропаст. Когато болката стана непоносима и започнах да викам, той се обърна към мен:

— Стига си викала! Срам ме е от теб! Всички ще си помислят, че си разглезена!

Тогава не издържах. Изкрещях му през сълзи:

— Ако не можеш да ми помогнеш, поне не ми пречи!

Той млъкна, но лицето му се изкриви от гняв. В този миг разбрах — оставена съм сама в най-трудния момент от живота си.

След часове мъки и унижения най-накрая чух първия плач на сина ни. Сълзите ми потекоха — този път от щастие и облекчение. Димитър стоеше до прозореца, обърнал гръб към мен. Не дойде да ме прегърне, не каза нищо. Когато сестрата му подаде бебето, той го погледна за миг и го върна обратно.

В следващите дни в болницата бях сама с детето си. Майка ми дойде веднъж — донесе ми домашна супа и ме погали по косата. „Ще мине всичко, мила“, прошепна тя. Но аз знаех, че нищо няма да е същото.

Когато се прибрахме вкъщи, Димитър беше още по-студен. Не говореше с мен, избягваше бебето. Вечерите минаваха в тишина — само плачът на малкия разчупваше мрака. Опитвах се да говоря с него:

— Митко, какво става с нас? Защо си толкова далечен?

Той само свиваше рамене:

— Уморен съм. Ти си виновна — всичко е различно откакто забременя.

Думите му ме пронизваха всеки път. Започнах да се съмнявам в себе си — дали наистина аз съм виновна? Дали не съм достатъчно добра майка? Жена?

Една вечер чух как говори по телефона с майка си:

— Не знам какво да правя с нея… Само реве и се оплаква… Не е като преди.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Чувствах се предадена — не само от него, а и от себе си. Защо позволих да стигнем дотук?

Дните минаваха в рутина — кърмене, плач, безсънни нощи. Единствената ми опора беше малкият Александър — когато го гледах как спи, усещах някаква надежда.

Една сутрин реших — повече няма да търпя това отношение. Обадих се на психолог в квартала и записах час. Още на първата среща разказах всичко — за болката, за страха, за самотата.

— Вие сте силна жена — каза ми психологът. — Не сте виновна за поведението на съпруга си.

Тези думи бяха като светлина в тунела. Започнах да работя върху себе си — малко по малко връщах самоуважението си. Започнах да излизам повече с Александър навън, срещах се с други майки в парка. Споделях с тях болките и радостите си — разбрах, че не съм сама.

Една вечер седнах срещу Димитър на масата:

— Митко, така повече не може. Или ще потърсим помощ заедно, или ще се разделим.

Той ме погледна изненадано — сякаш за първи път виждаше жената срещу себе си.

— Не искам да те губя… Просто не знаех как да ти помогна…

Заплакахме заедно — за всичко изгубено и всичко останало между нас.

Започнахме семейна терапия. Беше трудно — имаше много болка и недоизказани думи. Но малко по малко започнахме да се разбираме отново.

Днес Александър е на две години. Смее се с баща си в парка, а аз ги гледам с усмивка и благодарност. Понякога още боли — споменът за онези думи никога няма да изчезне напълно. Но вече знам колко съм силна.

Питам се: Колко жени премълчават болката си? Колко от нас търпят вместо да говорят? Може би е време да споделим истината си една с друга.