Между стените на проходната стая: Когато домът вече не е убежище

— Не може повече така, Мария! — гласът на майка ми се разнесе като гръм през тясната кухня. — Или ще се преместиш в проходната стая, или ще си намериш квартира!

Стоях до прозореца, стиснала чашата с изстинал чай, и гледах как дъждът се стича по стъклото. Сърцето ми биеше лудо, а в гърлото ми заседна буца. Не можех да повярвам, че всичко се свежда до това — до една стая, през която всеки минава, когато им скимне.

— Мамо, моля те… — опитах се да запазя гласа си спокоен. — Знаеш колко ми е важно да имам малко лично пространство. Не мога да уча, не мога да спя…

— На всички ни е трудно! — намеси се баща ми от хола, без дори да ме погледне. — Брат ти е малък, има нужда от собствена стая. Ти си голяма вече, ще се справиш.

Погледнах към брат ми Петър, който стоеше виновно до вратата и стискаше учебника си по математика. Знаех, че не е негова вината, но не можех да спра да усещам гняв към всички. Към родителите ми, които сякаш не виждаха колко се задушавам. Към себе си, че не мога да си позволя самостоятелност. Към съдбата, че сме натъпкани четирима души в двустаен апартамент в Люлин.

Вечерта легнах в леглото си и слушах как стените ехтят от споровете на родителите ми. Майка ми настояваше, че трябва да направим компромис заради Петър. Баща ми мълчеше дълго, после каза тихо:

— Мария трябва да порасне.

Сълзите сами потекоха по бузите ми. Какво означаваше това? Че ако се примиря и се преместя в проходната стая — тази, през която минават всички към банята и кухнята — ще съм пораснала? Или че просто ще съм се отказала от себе си?

На следващия ден се прибрах от университета по-рано. Надявах се да намеря малко тишина, но вкъщи вече беше пълно с шум — майка ми готвеше, Петър гледаше телевизия на висок глас, а баща ми говореше по телефона за поредния си ремонт. Влязох в стаята си и затворих вратата. След минута някой почука.

— Миме… — Петър надникна плахо. — Може ли да взема тетрадката ти по биология?

— Вземи я — казах сухо и му я подадох.

Той остана на прага и ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме разтапяше като бяхме малки.

— Не искам да се карате заради мен…

— Знам — въздъхнах. — Не е твоя работа.

Той затвори вратата и аз пак останах сама със себе си. Започнах да мисля за всички онези моменти, когато мечтаех за свой дом, за свое кътче. За тишина. За възможността да бъда просто Мария, а не дъщерята, сестрата, компромисът.

Вечерта седнахме на масата за вечеря. Всички мълчаха. Майка ми сложи супа пред мен и прошепна:

— Моля те, опитай се да разбереш…

— А някой опита ли се да разбере мен? — избухнах аз. — Все едно не съществувам! Все едно съм просто мебел!

Баща ми удари с лъжица по масата:

— Стига! Всички сме семейство! Трябва да правим жертви!

— Само че някои жертви са по-големи от други — отвърнах тихо и станах от масата.

През нощта не можех да заспя. Мислех за приятелките си — Деси живее сама с майка си и има собствена стая; Гери дели апартамент с още две момичета, но поне има ключ за вратата си; само аз съм на кръстопът между детството и зрелостта, между стените на проходната стая и мечтите си за свобода.

На сутринта майка ми ме спря на излизане:

— Мария… Ако решиш да се преместиш, ще ти помогна да подредим нещата ти. Ще сложим перде на вратата…

Погледнах я дълго. Видях умората в очите ѝ, бръчките около устата ѝ от безсънни нощи и тревоги. Знаех, че не е лесно за никого от нас.

— Ще помисля — казах тихо.

В университета цял ден бях разсеяна. Приятелите ми ме питаха какво става, но не можех да обясня. Как да кажеш на някого колко боли да нямаш свое място? Да знаеш, че всяка твоя вещ може да бъде преместена, всяка твоя мисъл прекъсната от нечий шум или нужда?

Вечерта седнах до прозореца и написах писмо до себе си:

„Мария,
Не забравяй коя си. Не забравяй какво заслужаваш. Понякога компромисите са нужни, но не позволявай никога да изгубиш себе си.“

На следващия ден казах на родителите си:

— Ще се преместя в проходната стая. Но само временно. Ще започна работа през лятото и ще спестявам за квартира.

Майка ми ме прегърна през сълзи. Баща ми кимна одобрително.

Но вътре в мен остана празнина. Защо трябваше винаги аз да съм тази, която отстъпва? Защо домът ни беше толкова тесен не само физически, а и емоционално?

Сега седя сред кутиите с вещите си и слушам как брат ми се радва на новата си стая. Аз съм в проходната стая — между банята и кухнята, между детството и зрелостта.

Питам се: Колко струва личното пространство? И кога най-сетне ще имам свое място под слънцето?