Гладната съседка, която никога не намери покой
– Мамо, пак ли ще ѝ дадеш от нашата вечеря? – попитах с раздразнение, докато гледах как майка ми сипва топла супа в пластмасова купичка.
– Не можеш да разбереш, Иване. Детето е гладно. – Гласът ѝ трепереше, а очите ѝ бяха пълни със съжаление.
Бях на дванайсет, когато за първи път забелязах колко често малката Мария от съседния апартамент идваше при нас. Винаги с едни и същи дрехи – избелели клинчета и пуловер с изтъркани лакти. Очите ѝ бяха големи и тъжни, а косата – сплъстена. Понякога се усмихваше, но усмивката ѝ беше плахо отражение на истинска радост.
Вечерта, когато майка ми отново ѝ даде храна, баща ѝ излезе на площадката. Беше висок, с разрошена коса и червени очи. Миришеше на ракия и цигари. Гледаше ни с омраза.
– Не ѝ давайте нищо! – изкрещя той. – Ние си имаме всичко!
Майка ми не каза нищо. Само затвори вратата и въздъхна тежко.
– Защо го правиш? – попитах я тихо.
– Защото ако не помогнем на Мария, кой ще го направи?
С времето започнах да разбирам. В блока всички знаеха за проблемите на съседите ни. Майката на Мария – леля Силвия – беше тиха жена, която рядко излизаше от апартамента. Виждах я само когато изхвърляше боклука или водеше Мария на училище. Винаги гледаше в земята, сякаш се страхуваше да срещне нечий поглед.
Една вечер чухме викове през стената. Бащата на Мария крещеше, чупеше нещо. После – тишина. Майка ми се разплака. Баща ми стисна устни и каза:
– Не се меси повече. Ще си навлечем неприятности.
Но майка ми не можеше да спре. Всеки път, когато Мария почукаше на вратата ни, тя ѝ даваше храна или дрехи. Понякога ѝ помагаше с домашните.
Един ден Мария дойде с насинено око. Не каза нищо. Само седна на масата и започна да яде жадно. Майка ми я прегърна.
– Всичко ще се оправи, мила – прошепна ѝ тя.
Но аз знаех, че няма да се оправи. Виждах как баща ѝ става все по-озлобен и агресивен. Веднъж го чух да казва на майка ми:
– Ако още веднъж дадете нещо на жена ми или на детето ми, ще видите какво е истински проблем!
Майка ми пребледня, но не спря да помага.
В училище Мария беше затворена и мълчалива. Децата я подиграваха заради старите ѝ дрехи и миризмата на мухъл, която носеше със себе си. Аз се опитвах да я защитя, но самият аз бях обект на подигравки заради това.
Една зима баща ѝ изчезна за няколко дни. В блока се носеха слухове – бил в ареста заради побой в кварталната кръчма. Тогава леля Силвия дойде при нас посред нощ, разплакана:
– Моля ви… нямаме ток… Мария е болна…
Майка ми веднага извади последните си пари и купи лекарства и храна. Баща ми мълчеше, но после го чух да казва:
– Ще ни въвлекат в беля…
Скоро бащата се върна и всичко започна отначало – крясъци, скандали, глад.
Един ден Мария не дойде на училище. После втори ден… На третия ден чухме линейка пред блока. Сърцето ми се сви.
Оказа се, че баща ѝ я беше пребил жестоко. Леля Силвия беше избягала с нея при роднини в провинцията.
Майка ми седеше до прозореца и плачеше тихо.
– Можехме ли да направим повече? – попита ме тя.
Аз не знаех какво да кажа.
Минаха години. Мария никога не се върна в блока ни. Понякога я виждах случайно по улиците – пораснала, но все така тъжна и затворена.
Сега съм вече възрастен човек и често се питам: Колко още деца като Мария живеят до нас – гладни, уплашени и забравени? И защо толкова често затваряме очите си пред чуждата болка?