Жената на мокрия тротоар: Среща с миналото, която променя всичко
— Госпожо, добре ли сте? — гласът ми трепери, докато коленича до жената, паднала на мокрия тротоар пред Централна гара. Дъждът се стича по лицето ѝ, смесва се със сълзите ѝ или може би с болката от падането. Хората я заобикалят, забързани, сякаш не съществува. Само аз спирам. Не знам защо — може би защото винаги съм вярвал, че доброто се връща.
Тя вдига поглед към мен — очи, в които се чете цял живот болка. Помагам ѝ да стане, държа я здраво за ръката, докато тя се опитва да се изправи. „Благодаря ти, момче“, прошепва тя едва чуто. Гласът ѝ е познат, но не мога да го свържа с никого. Оставям я на пейката под навеса и ѝ подавам носна кърпичка. „Ще извикам ли линейка?“ — питам я. Тя поклаща глава: „Не, ще се оправя.“
Връщам се у дома, мокър до кости, но мисълта за тази жена не ме напуска. Майка ми ме чака с топла супа и обичайната си загриженост: „Пак ли си се намокрил? Ще настинеш!“ Усмихвам се и ѝ разказвам за случката. В момента, в който споменавам името на жената — тя ми го каза между другото, докато ѝ помагах — лицето на майка ми побледнява. Лъжицата пада от ръката ѝ и супата се разлива по масата.
— Какво каза? — гласът ѝ е едва доловим.
— Силвия Димитрова. Познаваш ли я?
Майка ми се изправя рязко и излиза от кухнята. След няколко минути я намирам в хола, седнала на дивана, с ръце, стиснати в скута. Очите ѝ са пълни със сълзи.
— Това е жената, която ми отне всичко — прошепва тя. — Заради нея баща ти ни напусна. Заради нея останахме сами.
Светът ми се преобръща. Спомените нахлуват — детството ми без баща, майка ми, която работеше на две места, за да ни издържа; нощите, в които я чувах да плаче тихо в кухнята. Всичко това — заради тази жена?
— Какво точно се случи? — питам я.
Майка ми разказва с треперещ глас: как Силвия е била колежка на баща ми в министерството; как са започнали афера; как една вечер баща ми просто не се прибра. Остави ни с дългове и празна къща. Силвия го изоставила след няколко месеца, а той заминал в чужбина и никога повече не се върнал.
Седя до майка си и усещам как гневът ме изпълва. Как е възможно съдбата да ме срещне точно с тази жена? Защо трябваше аз да ѝ помогна?
На следващия ден я виждам отново — този път пред малкия магазин на улицата ни. Стои сама, с торба в ръка, изглежда още по-уморена и прегърбена.
— Госпожо Димитрова! — извиквам я.
Тя се обръща бавно и ме поглежда с онези тъжни очи.
— Познаваме ли се? — пита тя.
— Аз съм синът на Мария Георгиева.
Тя пребледнява. Торбата пада от ръцете ѝ и ябълките се търкалят по тротоара.
— Моля те… — започва тя, но аз я прекъсвам:
— Знаете ли какво причинихте на майка ми? На мен?
Тя навежда глава:
— Знам… И цял живот съжалявам за това. Но тогава бях млада и глупава. Мислех само за себе си. Загубих всичко — семейството си, приятелите си… Никой не ми прости.
Гневът ми избухва:
— А ние? Кой ще ни върне годините без баща? Кой ще изтрие сълзите на майка ми?
Сълзите потичат по бузите ѝ:
— Никой… Но ако можех да върна времето назад…
Стоим така — двама непознати, свързани от болката на миналото. В мен бушува буря: част от мен иска да ѝ крещи, да я нарани; друга част вижда пред себе си една самотна жена, която вече е наказана от живота.
Вечерта разказвам всичко на майка си. Тя ме гледа дълго:
— Прошката не е заради нея, а заради теб самия. Ако останеш с омраза в сърцето си, ще страдаш цял живот.
Думите ѝ ме карат да се замисля. На следващия ден търся Силвия отново. Намирам я в малкия парк до блока ни. Седя до нея на пейката.
— Не знам дали мога да ви простя — казвам тихо. — Но не искам повече да нося тази омраза в себе си.
Тя ме поглежда със сълзи в очите:
— Благодаря ти…
Оставям я там и усещам как тежестта в гърдите ми леко намалява. Може би това е началото на края на болката ни.
Понякога се чудя: Ако съдбата не беше ме срещнала с тази жена, щях ли някога да намеря покой? Може ли човек наистина да прости нещо толкова голямо? Какво бихте направили вие?