„Не си красива, Мария“ – Думите на майка ми, които промениха всичко

„Не си красива, Мария.“

Тези думи се врязаха в съзнанието ми като нож. Бях на десет години, седях на ръба на леглото в малката ни панелка в Люлин, а майка ми стоеше до прозореца, пушейки нервно. Беше неделя сутрин, слънцето се опитваше да пробие през мръсните стъкла, а аз държах в ръце новата си рокля – синя, с бели точки. Бях я избрала сама от пазара „Димитър Петков“, спестявайки джобните си цяла зима. Надявах се да изглеждам красива за рождения ден на братовчедка ми.

– Мамо, хубава ли съм? – попитах с надежда.

Тя издиша дълбоко дима и ме погледна с онзи нежен, но уморен поглед.

– Не си красива, Мария. Но си умна. Това е по-важно.

Тогава не разбрах какво точно значи това. Но нещо в мен се счупи. От този ден нататък започнах да се оглеждам в огледалото с други очи – търсех грешките, които майка ми виждаше. Косата ми беше твърде тънка, носът – малко крив, зъбите – не съвсем прави. В училище избягвах да се снимам с другите момичета. Когато някой ме погледнеше по-дълго, веднага си мислех, че вижда всичко онова, което аз самата мразех в себе си.

С времето думите на майка ми станаха мой вътрешен глас. Всяко ново запознанство, всяка възможност за приятелство или любов минаваше през този филтър: „Не си красива.“ Когато Петър от съседния вход ме покани на кино в осми клас, първата ми мисъл беше: „Сигурно се шегува.“ Отказах му с извинението, че имам уроци по математика. А истината беше, че не вярвах някой да ме хареса такава, каквато съм.

Майка ми не беше лош човек. Работеше на две места – сутрин чистеше в училището, следобед продаваше билети в киното. Баща ми ни напусна, когато бях на шест. Майка ми често казваше: „Животът е труден, Мария. Не се заблуждавай.“ Може би затова беше толкова строга и към мен – искаше да ме подготви за света.

Годините минаваха. В гимназията се затворих още повече. Бях отличничка, но никога не ходех на купони. Седях сама в междучасията и четях книги. Станах невидима за всички – точно както исках. Само че тази невидимост започна да ме задушава.

Един ден, когато бях на седемнайсет, майка ми ме хвана да плача в банята. Бях получила двойка по химия – първата ми двойка изобщо. Тя седна до мен на студения теракот и ме прегърна.

– Защо плачеш толкова? – попита тихо.

– Защото не съм достатъчно добра! – изкрещях през сълзи. – Не съм красива, не съм умна… Никога няма да бъда като другите!

Майка ми замълча за миг. После прошепна:

– Аз… аз не исках да те нараня. Просто… мислех, че ако не се влюбиш в лицето си, ще се влюбиш в ума си. Не знаех как иначе да те предпазя.

Тогава за първи път видях майка ми уязвима. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Прегърнах я силно и за миг почувствах топлина, която толкова дълго ми липсваше.

След тази вечер започнах да се променям. Реших да опитам да живея за себе си, а не за чуждите думи или очаквания. Записах се на курс по рисуване – винаги съм обичала цветовете и формите. Там срещнах Ива и Даниела – първите ми истински приятелки. Те не ме питаха защо не нося грим или защо не ходя по дискотеки. Приемаха ме такава, каквато съм.

Постепенно започнах да виждам себе си през други очи. Да забелязвам усмивката си сутрин в огледалото или начина, по който светят очите ми, когато говоря за нещо любимо. Разбрах, че красотата няма еднакво лице за всички.

Майка ми остаря бързо – работата и грижите я изтощиха. Един ден я заведох на лекар и чух диагнозата: диабет и високо кръвно. Тогава разбрах колко малко време сме имали за истински разговори и колко много неизказани думи са останали между нас.

Веднъж седнахме на балкона с две чаши чай.

– Мамо – казах тихо, – помниш ли как веднъж ми каза, че не съм красива?

Тя наведе глава.

– Помня… Съжалявам, Мария.

– Знам… Но вече не ме боли толкова. Научих се да харесвам себе си по друг начин.

Тя се усмихна тъжно:

– Понякога казваме най-лошото от страх да не изгубим най-ценното.

Днес съм на трийсет и две години. Работя като учител по изобразително изкуство в едно малко училище край София. Всеки ден гледам децата в очите и им казвам: „Ти си ценен такъв, какъвто си.“ Знам колко тежат думите на възрастните върху детското сърце.

Понякога още чувам гласа на майка ми: „Не си красива.“ Но вече мога да ѝ отговоря: „Може би не съм красива според твоите представи, но съм достатъчна.“

Замислям се: Колко често позволяваме чуждите думи да определят живота ни? А дали някога ще се научим да виждаме истинската си стойност отвъд огледалото?