Никога неизреченото „Извинявай“: Историята на една майка и дъщеря, които не се намериха навреме

— Не ми трябва помощта ти! — гласът на майка ми отекна в малката кухня, докато се опитвах да й подам чаша вода. Ръцете й трепереха, но гордостта й беше по-силна от всяка болка. Погледнах я — очите й бяха студени, устните стиснати. В този миг сякаш отново бях онова дете, което се криеше под масата, за да не чуе поредната обида.

Казвам се Мария. На 38 години съм и живея в София. Майка ми, Стефка, е на 72 и от няколко месеца не може да се справя сама. Баща ми почина преди десет години, а брат ми замина за Германия и рядко се обажда. Всичко остана върху мен — грижата, болката, спомените.

Винаги съм усещала, че не съм желана. Когато бях малка, майка ми често повтаряше: „Ако не беше ти, щях да имам друг живот.“ Никога не ме прегръщаше, не ме целуваше за лека нощ. В училище завиждах на другите деца, които разказваха как майките им ги чакат с топла супа и усмивка. Аз се прибирах при тишината и студените погледи.

— Мария, защо пак си забравила да изчистиш? — крещеше тя, когато бях на десет. — Само ме ядосваш! Защо не можеш да бъдеш като другите деца?

Тези думи се забиха в мен като трън. Опитвах се да бъда по-добра — учех се отлично, помагах вкъщи, но никога не беше достатъчно. Когато станах тийнейджърка и започнах да излизам с приятели, тя ме заключваше вкъщи и ми забраняваше всичко. „Ще станеш като майка си — сама и нещастна!“, повтаряше.

Години наред носех тази болка в себе си. Когато завърших университета и си намерих работа, реших да се изнеса. Тогава тя не каза нищо — просто затвори вратата след мен. Не ме потърси месеци наред. Аз също не й звънях. Мислех си, че така ще се освободя.

Но животът е ироничен. Преди шест месеца получих обаждане от съседката ни:

— Мария, майка ти падна в банята. Не може да стане сама.

Върнах се у дома с тежко сърце. Видях я безпомощна, с посивяла коса и изплашени очи. За миг ми стана жал. Започнах да й помагам — готвех, чистех, водех я на лекар. Но тя не се промени. Всеки път, когато й подавах ръка, усещах как напрежението между нас расте.

— Не си мисли, че като ми помагаш сега, ще забравя всичко! — каза ми една вечер.

— Аз също не мога да забравя — отвърнах тихо.

Тогава за първи път видях сълзи в очите й. Но тя бързо ги изтри и се обърна към стената.

Вечерите ни минават в мълчание. Понякога си мисля да й кажа всичко — колко ме е боляло през годините, колко съм искала просто да ме прегърне и да каже „Извинявай“. Но думите заседват в гърлото ми.

Една сутрин я чух да плаче в стаята си. Влязох тихо и я видях свита на леглото.

— Добре ли си? — попитах.

— Защо си тук? — прошепна тя. — Можеше да ме оставиш сама…

— Защото си ми майка — казах с глас, който трепереше.

Тя ме погледна дълго, сякаш търсеше нещо в лицето ми. После затвори очи и прошепна:

— Не знам как да бъда майка… Никой не ме е учил…

Тези думи ме удариха като гръм. За първи път чух признание за нейната слабост. Но пак нямаше „Извинявай“.

Седнах до нея и хванах ръката й. Беше студена и суха.

— Може би никой от нас не знае как… — казах тихо.

Дните минават в грижи и напрежение. Понякога усещам топлина в погледа й, друг път — само стена. Съседките шушукат: „Гледай я Мария как се грижи за майка си!“, но никой не знае какво носим вътре в себе си.

Брат ми звъни рядко:

— Как е мама?

— Същата…

— Дръж се…

Понякога му завиждам — той избяга от всичко това. Аз останах тук — между миналото и настоящето, между болката и надеждата за прошка.

Всяка вечер си задавам един и същи въпрос: Мога ли да простя без извинение? Или ще нося тази тежест до края на живота си?

А вие как бихте постъпили? Може ли любовта към родителя да победи болката от миналото?