Срамът да си на 30 и да живееш с родителите си – Моята майка не иска да се омъжа за Димитър

– Пак ли ще излизаш с него? – гласът на майка ми прониза тишината в кухнята, докато си връзвах обувките.

– Да, мамо, ще се видим с Димитър. – Опитах се да звуча спокойно, но вътре в мен всичко кипеше.

– Не разбирам какво толкова му харесваш! Без стабилна работа, живее под наем, а майка му е болна. Това ли искаш за себе си? – Тя ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете, което е направило беля.

На 30 години съм. Казвам се Мария и все още живея с родителите си в панелката ни в Люлин. Всяка сутрин се будя с усещането, че не съм достатъчно добра – не съм омъжена, нямам собствено жилище, а работата ми като учителка по български език не впечатлява никого у дома. Майка ми обича да повтаря: „Едно време на твоята възраст вече имах дете и апартамент! Какво чакаш?“

Но аз обичам Димитър. Познаваме се от университета, той е тих, умен и винаги ме кара да се смея. Да, работи като програмист на свободна практика и не печели много, но е добър човек. Майка ми обаче не вижда това. За нея той е просто „поредният неудачник“.

Вечерта, когато се прибрах, тя ме чакаше на масата с чаша чай и онзи изпитателен поглед.

– Мария, трябва да поговорим сериозно. – Започна без предисловие. – Не мога да позволя да съсипеш живота си с този човек. Ти заслужаваш повече.

– Мамо, аз го обичам! – Гласът ми трепереше. – Защо не можеш просто да приемеш избора ми?

– Защото знам какво е животът! – извика тя. – Знам какво ще стане: ще се мъчиш, ще страдаш, ще се върнеш тук с празни ръце!

Баща ми мълчеше. Винаги мълчи, когато майка ми повишава тон. Понякога ми се струва, че той също е пленник в този дом.

След тази вечер започнах да избягвам разговорите у дома. Всяка среща с Димитър беше повод за нов скандал. Майка ми започна да звъни по телефона всеки път, когато бях навън: „Къде си? С кого си? Кога ще се прибереш?“ Чувствах се като затворничка.

Една неделя Димитър ме покани в малкото си жилище в Надежда. Беше подредил масата с домашно приготвена мусака и купичка таратор. Седнахме на балкона и гледахме как слънцето залязва над панелните блокове.

– Мария, мислил ли си някога да заживеем заедно? – попита той плахо.

– Мислила съм… Но не знам как ще го приема майка ми.

– А ти как го приемаш? – Гледаше ме право в очите.

Замълчах. Истината беше, че ме беше страх – страх от промяната, от самостоятелността, от това да разочаровам родителите си. Но още повече ме беше страх да изгубя себе си.

Върнах се у дома късно. Майка ми ме чакаше на прага.

– Къде беше? – гласът ѝ беше остър като нож.

– При Димитър.

– Той ли те кара да се прибираш толкова късно? Виждаш ли докъде стигна? Не те ли е срам?

Тогава избухнах:

– Срам ме е! Срам ме е, че съм на 30 и още живея тук! Срам ме е, че не мога да взема решение без твоето одобрение! Срам ме е от себе си!

Майка ми замлъкна. За първи път видях страх в очите ѝ.

На следващия ден Димитър ми предложи да замина за уикенда с него в Рила. Приех без колебание. За първи път от години се чувствах свободна – далеч от упреците, далеч от очакванията.

Седяхме край езерото и той хвана ръката ми:

– Мария, не можем цял живот да живеем според чуждите правила. Ако искаш, ще чакам… Но ако искаш да бъдем заедно истински, трябва да направиш избор.

Върнах се у дома с решение. Събрах багажа си в две чанти и казах на майка ми:

– Отивам при Димитър. Обичам ви, но трябва да живея своя живот.

Тя плака цяла нощ. Баща ми само ме прегърна и прошепна: „Гордея се с теб.“

Сега живея с Димитър в малкия му апартамент. Не всичко е лесно – парите не стигат, често спорим за дреболии, но поне вече не се срамувам от себе си.

Понякога се питам: Колко още жени като мен живеят в сянката на родителските очаквания? Кога ще спрем да се срамуваме от собствените си избори?