„Да си разделим сметката, моля те“ — История за модерните срещи и червените флагове

— Да си разделим сметката, моля те.

Гласът на Даниел прозвуча спокойно, почти безразлично, докато сервитьорката ни донесе бележката. Седях срещу него в малкото заведение на „Шишман“, с чаша полупразно вино и усмивка, която вече не беше истинска. В този миг времето спря. Чух думите му, но сякаш не ги разбирах. В главата ми се завъртяха всички онези разговори с приятелки за „червените флагове“, за малките сигнали, които често подминаваме, докато се опитваме да изглеждаме модерни, независими и разбиращи.

— Извинявай, какво каза? — попитах тихо, опитвайки се да не издам объркването си.

— Ами… просто мисля, че е честно — всеки да си плати неговото. Нали така е нормално вече? — отвърна той и се усмихна леко, сякаш очакваше да се съглася без колебание.

Погледнах го — висок, с тъмна коса и очи, които преди малко ми се струваха топли. Сега обаче в тях имаше нещо чуждо. Спомних си как преди седмица ми писа в приложението: „Харесвам жени с мнение.“ Харесвах това изречение. Харесвах идеята да срещна някого, който уважава границите ми. Но сега се чудех дали това не беше просто празна фраза.

Вдишах дълбоко и се огледах наоколо. На съседната маса две момичета се смееха шумно, а въздухът миришеше на печени чушки и цигари. В този момент се сетих за майка ми — как винаги казваше: „Мъжът трябва да покаже уважение още от първата среща.“ А аз й се смеех: „Мамо, това са стари разбирания.“ Но сега… сега не бях сигурна.

— Добре — казах тихо и извадих портмонето си. — Няма проблем.

Докато броях парите си, усещах как нещо в мен се чупи. Не беше въпросът в парите — работя като графичен дизайнер и мога да си позволя вечеря. Беше въпросът в жеста. В това дали някой ще поиска да поеме инициативата, да покаже внимание. Или поне да попита как се чувствам с това.

Даниел явно не усети напрежението. Започна да ми разказва за работата си в IT фирма, за новия проект, който щял да му донесе бонус. Аз кимах механично, но мислите ми бяха другаде. Спомних си предишния ми приятел — Георги — който винаги настояваше да плаща всичко, но после ми натякваше за всяка стотинка. И тогава се заклех, че няма да позволя на никого да ме кара да се чувствам длъжна.

Но сега… кое е по-лошо? Да ти натякват или да усещаш безразличие?

След вечерята вървяхме по „Раковски“. Даниел предложи да ме изпрати до спирката.

— Не е нужно — казах му. — Ще се прибера сама.

Той повдигна рамене:
— Както искаш. Радвам се, че се видяхме.

Погледнах го за последно и осъзнах, че няма да има втора среща. Не защото не плати сметката, а защото не попита как се чувствам с това. Защото не видя колебанието ми, не чу тишината между думите ми.

Вървях сама към вкъщи и в главата ми ехтяха думи на приятелките ми:
— „Ама ти какво очакваш? Вече всички са такива.“
— „Това е нормално, стига си била принцеса.“
— „По-добре сама, отколкото с някой, който не те уважава.“

Спрях пред блока си и погледнах към прозорците на съседите. В един апартамент светеше лампа — семейство с две деца вечеряха заедно. Спомних си детството си — как баща ми винаги носеше цветя на майка ми без повод. Как й държеше ръката дори след 20 години брак.

Влязох вкъщи и седнах на дивана. Пуснах си тиха музика и започнах да пиша това писмо до себе си — писмо за границите ми, за очакванията ми, за това какво значи уважение днес.

Може би греша? Може би светът наистина се е променил и трябва да приема новите правила? Или просто трябва да намеря някой, който ще ме попита: „Добре ли си с това?“

Скъпи читателю… кажи ми ти: Къде е границата между независимостта и уважението? Кога трябва да направим компромис и кога — да си тръгнем?