Среща след 36 години: Сянката на миналото в чакалнята

– Госпожо, ред ли сте? – гласът на медицинската сестра ме изтръгна от унеса ми. Стоях в коридора на поликлиниката в квартал „Люлин“, смачкала папката с резултатите от последните изследвания. Беше студено, миришеше на дезинфектант и отчаяние. В този момент някой зад мен се размърда. Обърнах се, готова да се скарам, че ми диша във врата, но застинах. Сърцето ми се сви, после заби лудо.

Това беше той. Стефан. Същият Стефан, когото изпратих на гарата преди 36 години, когато заминаваше за Пловдив да учи инженерство. Същият, когото обичах до полуда, а после изгубих – или може би сама го изпуснах. Косата му беше посивяла, лицето – набраздено от бръчки, но очите… Очите си бяха същите. Топли, зелени, малко тъжни.

– Мария? – прошепна той, сякаш не вярваше на очите си.

– Стефане… – едва изрекох името му. Гласът ми трепереше. – Ти ли си?

– Аз съм… – усмихна се неловко. – Колко години минаха…

– Тридесет и шест – казах без да се замисля. Помнех всяка година, всяка зима без него.

Сестрата ни погледна с досада:

– Ако ще си говорите, излезте навън! Тук има болни хора!

Излязохме на студа пред поликлиниката. Ръцете ми трепереха не само от студа.

– Как си? – попита той тихо.

– Добре съм… Или поне така казвам на другите. А ти?

– Остарях – засмя се горчиво. – Но още помня как миришеше косата ти на липа през юни.

Замълчахме. Минаха минути, в които само шумът на трамвая ни разделяше от миналото.

– Защо не ми писа тогава? – попитах внезапно. Винаги съм искала да го попитам това.

– Писах ти… – отвърна той и сведе глава. – Майка ти ми върна писмата. Каза ми да те оставя на мира, че имаш друг живот пред теб.

Почувствах как гневът ме изпълва. Майка ми… Винаги е знаела кое е „най-доброто“ за мен. Заради нея се омъжих за човек, когото не обичах истински. Заради нея останах в София, вместо да тръгна със Стефан.

– Не знаех… – прошепнах. – Мислех, че си ме забравил.

– Никога не съм могъл – каза той и ме погледна право в очите. – Но после разбрах, че си се омъжила за онзи адвокат… Какво можех да направя?

Погледнах към пръстена си. Беше там от 34 години, но тежеше като олово.

– Не беше любов – признах тихо. – Беше компромис.

– А сега? – попита той.

– Сега съм уморена. Децата пораснаха, мъжът ми живее повече в офиса, отколкото у дома. А аз… Аз чакам резултати от изследванията и се чудя кога животът ми ще започне да има смисъл отново.

Стефан въздъхна дълбоко.

– И аз съм сам от години. Жена ми почина преди пет лета. Децата са в чужбина. Понякога си мисля, че всичко хубаво вече е минало.

Погледнах го и видях в очите му същата болка като в моите.

– Може би не всичко е изгубено – казах плахо.

Той се усмихна тъжно:

– Може би… Но дали имаме смелост да започнем отначало?

В този момент телефонът ми звънна. Беше дъщеря ми:

– Мамо, пак ли си при лекаря? Кога ще се прибереш? Татко пита за теб.

– Ще се прибера скоро – казах и затворих бързо.

Стефан ме погледна с разбиране:

– Животът ни е минал в чакане и компромиси, Мария…

– Ами ако сега е моментът да спрем да чакаме? – попитах го аз.

Той протегна ръка и аз я поех несигурно. За миг забравих за болестите, за самотата, за годините между нас.

– Ела утре в парка до езерото – каза той тихо. – Ще те чакам там, както те чаках преди толкова години.

Кимнах без думи. Върнах се вкъщи с усещането, че нещо в мен се е променило завинаги.

Седнах до прозореца и гледах как дъждът блъска по стъклото. Мислех за майка ми и за всички избори, които направих не по своя воля. Мислех за Стефан и за това колко малко ни трябва понякога, за да бъдем щастливи.

Сега ви питам: Колко често позволяваме на другите да определят съдбата ни? И дали някога е късно да си върнем изгубеното време?