Когато мечтата за внук се превърна в кошмар: История за изгубено семейство

„Не мога повече, майко! Не мога да живея между вас двете!“ – гласът на синът ми Виктор трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Стоях в средата на хола, стиснала ръцете си толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Мария, снаха ми, стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш търсеше спасение в сивия софийски следобед.

„Викторе, аз само искам да бъдеш щастлив. Искам да чуя детски смях в тази къща. Какво лошо има в това?“ – думите ми излязоха по-остро, отколкото исках. Знаех, че натискам раната, но не можех да спра. Сърцето ми се късаше всеки път, когато виждах как времето минава, а мечтата ми за внук се разпада.

Мария се обърна рязко: „А ти някога попита ли ме какво искам аз? Или само твоите желания имат значение?“ Гласът ѝ беше студен като зимен вятър. Отново почувствах онази стена между нас – невидима, но непреодолима.

Виктор се опита да я прегърне, но тя се отдръпна. „Майка ти не ме приема такава, каквато съм. А майка ми… тя никога няма да позволи да имам дете с теб.“

Тези думи ме удариха като шамар. Знаех, че майката на Мария – госпожа Димитрова – винаги е гледала на нашето семейство с подозрение. Още от сватбата усещах нейното неодобрение. Тя беше от онези жени, които държат дъщерите си под контрол, които не позволяват на никого да ги „отнеме“.

С времето отношенията ни станаха все по-напрегнати. Всеки празник беше изпитание – кой ще бъде поканен, къде ще се празнува, кой ще донесе питката. Мария все по-често се прибираше късно или оставаше у майка си с оправданието, че ѝ е зле.

Една вечер Виктор се прибра сам. Очите му бяха подпухнали от плач. „Мамо… Мария каза, че не иска деца. Че не може да избере между мен и майка си.“

Седнах до него и го прегърнах. „Сине, любовта понякога боли. Но семейството е най-важното.“

Той ме погледна с отчаяние: „А ако семейството ме кара да избирам? Ако трябва да избера между теб и нея?“

Тогава разбрах колко дълбока е пропастта между нас. Не беше само въпрос на дете или внук – беше въпрос на принадлежност, на лоялност, на страхове и рани от миналото.

С времето Мария започна да избягва разговорите за бъдещето. Майка ѝ я убеждаваше, че децата са тежест, че трябва първо да се реализира професионално. Чувах я по телефона: „Мария, не си губи младостта с бебета! Виктор ще те зареже щом забременееш!“

Опитах се да говоря с нея – поканих я на кафе, предложих ѝ помощ за всичко, което ѝ тежи. Но тя само кимаше и гледаше през мен.

Една сутрин Виктор ми каза: „Мамо, мисля да се разделим.“

Светът ми се срина. Всичките ми мечти за внуче – първите стъпки по паркета, първият звънлив смях в двора – всичко изчезна като дим.

Опитах се да говоря с Мария още веднъж. Срещнах я пред блока.

– Мария, моля те… Не можем ли да намерим начин? Знам, че майка ти има влияние върху теб, но Виктор те обича.

Тя ме погледна със сълзи в очите: – Вие двамата ме дърпате в различни посоки. Аз съм уморена. Не искам да живея по този начин.

– Ами Виктор? Ами аз? – прошепнах отчаяно.

– Ами аз? – отвърна тя тихо и си тръгна.

След раздялата Виктор се затвори в себе си. Къщата опустя още повече. Празните стаи ехтяха от тишина. Понякога сядам до прозореца и гледам как децата от квартала играят долу. Представям си как държа малка ръчичка, как плета пуловерче за внуче… Но мечтата си остава само мечта.

Питам се: Къде сбърках? Дали прекаленото ми желание не ги отблъсна? Или вината е в Мария и нейната майка? Може ли някога тази рана да заздравее?

А вие как бихте постъпили? Дали мечтите ни понякога не разрушават това, което най-много обичаме?